Татьяна Веденская - Изневяра в рамките на приличието

— Няма да ме пусне — въздъхнах аз. — „Събираме за жилище" — това ще ми каже и ще си оправи очилата. Нали знаеш колко ги умее тия неща.

— Аха — на Динка чак й призля.

— „Това са излишни разходи". „Можеш да отидеш при майка си в Петльово!"

— Ама че гад! — въздъхна Динка. — Ти не разбираш ли, че това ваше „събираме за жилище" отдавна е само на думи.

— Какво имаш предвид? — намръщих се аз. Защото, каквото й да говорех, аргументът за жилището винаги ми действаше благоприятно и отрезвяващо. Това е нещо, за което с Костя бяхме единодушни.

— Ами просто днес по радиото чух, че жилищата в Москва поскъпват.

— Много ли? — разстроих се аз. Трябва да си призная честно, че мечтата ми за жилище, която отначало беше далечна и нереална, в един прекрасен момент се приближи дотолкова, че почти повярвах в нея. След някаква зверска криза, която покоси средната класа, цените на жилищата в Москва за няколко години паднаха толкова, че дори и аз можех да спестя за боксониера. Спомням си, че Динка дотича при мен с вестник „От ръка на ръка" и двете безразсъдно сочехме най-различни обяви от типа „продавам евтино едностайно жилище в Кузминки само за 17 000 щ.д."

— Върхът! — ахкаше Динка.

— Ех, да имах тия пари! — хапех устни аз.

С помощта на прости изчисления разбрахме, че в настоящия момент дори двете заедно не можем да съберем пари за това жилище.

— Много жалко — разстрои се Динка.

Разбира се, си дадохме обещание, че ще пестим заедно, ще събираме, ще събираме, ще събираме, но… животът е толкова кратък, а полата — последна мода, толкова скъпа. Кризата отмина, а ние не бяхме събрали дори половината от необходимото. След това аз се омъжих и въпросът за общото ни жилище с Динка отпадна, преди да е повдиган.

Костя се научи да се усмихва учтиво в нейно присъствие, но с времето ни даде ясно да разберем, че дори и да не е против тази странна в неговите очи дружба, не е и за. Така че двете започнахме да си събираме всяка за свой отделен земен рай. През петте години, които изминаха от времето на разстрела на зараждащата се средна класа, бях успяла да събера десет хиляди, и то без да броя сумата, която смятах с времето да взема от Костик. Двамата заедно щяхме да разполагаме с трийсет хиляди. Само че лошото на ситуацията беше, че по това време приличното едностайно жилище вече струваше четиресет бона.

— Дали да не вземем на заем? — тресях се аз, защото Дудикова през равни интервали ми съобщаваше, че жилищата пак са поскъпнали.

— От кого? — размахваше ръце тя.

Наистина бях в безизходица. Само Костик можеше да направи нещо по въпроса, но той не искаше и да чува за заеми.

— Да не би да искаш да плащаме луди лихви? И без това едвам свързваме двата края. Като започнат да отпускат ипотечни заеми с нормална лихва, тогава ще си купим жилище — слагаше той край на мечтата ми. Разбира се той беше прав, защото ипотечните кредити ги даваха само с връзки, и то на тези, които се държат прилично. Тоест, не на нас. Аз бях най-обикновен мениджър в туристическа агенция с нелоша но и неофициална заплата, а Костя макар че работеше за международна транспортна компания, не можеше да мине за олигарх, пред когото са отворени всички врати. Ще продължим да пестим — въздъхнахме ние и животът си потече постарому. А именно — мълчаливи вечери със съпруга ми и приказливи обеди с Динка. Понякога ми се струваше, че съм попаднала в капан, но мисълта, че Костик все още е най-доброто предложение на пазара на прекрасните принцове, ме спираше насред пътя към идеята за развод. Ако знаеше какви демони ми разкъсват душата, сигурно щеше да ме полее с ледена вода, след това щеше да ме пребие (това щеше да е интересно за гледане) и щеше да ме прикове с белезници за радиатора. Или пък щеше да зареже всичко и да хукне да въплъщава в реалност мечтата ми за жилище. Но Костя си живееше, сякаш всичко ни е наред, и не забелязваше абсолютно нищо. А не трябваше. Защото макар че животът около мен си течеше с привичната рутина, непостоянният ми характер, с който си имах проблеми цял живот, започваше да се обажда. Помислих си: и защо изобщо съм решила, че светът се свършва с мрънкалото Костя Прудников, с което ме свързват само квартира под наем и обща фамилия? Не мога ли да си ходя на театър сама? Да не би да ми е забранено да участвам във фирмените мероприятия. В крайна сметка мога си платя екскурзията до Египет и да замина с Динка. Защо не? След като не мога да си купя жилище, не съм длъжна да си прекарвам всички вечери вкъщи.