Пауло Куельо - Изневяра

Снизходителното му отношение ме ядосва. Би трябвало да се уважават по-възрастните и техните страхове. Пък и сигурно повтаря това на всички.

- Запомнете инструкциите. След като се затичаме, не бива да спирате. Аз ще се погрижа за останалото.

Инструкциите. Сякаш са ни запознали с тях. Единственото, което благоволиха да ни кажат, беше, че рискът се състои точно в това да поискаш да спреш на средата. И че когато се приземим, трябва да продължим да тичаме, докато не усетим краката си здраво стъпили на земята.

Мечтата ми - да съм здраво стъпила на земята. Отивам при мъжа си и го моля да скочи последен, за да има повече време да разбере какво е станало с мен.

- Искате ли да вземете фотоапарат? - пита инструкторът.

Фотоапаратът може да се постави на края на един алуминиев прът, дълъг около шейсет сантиметра. Не, не искам. Не го правя, за да се хваля пред хората. Освен това, ако изобщо успея да овладея ужаса си, ще съм по-заета да снимам, отколкото да се наслаждавам на гледката. Научих това от баща си, когато бях малка. Изкачвахме се към Матерхорн и аз непрекъснато спирах да правя снимки. Накрая той се ядоса: „Смяташ ли, че цялата тази красота и величието на планините може да се побере в един кадър? Запамети всичко в сърцето си. Това е много по-важно, отколкото да се опитваш да покажеш на хората какво преживяваш".

Партньорът ми в полета, от висотата на своята двайсет и една годишна мъдрост, започва да привързва разни въжета към тялото ми, използвайки големи алуминиеви скоби. Седалката вече е прикачена към парапланера, аз ще съм отпред, а той отзад. Все още мога да се откажа, но вече не съм на себе си. Напълно съм лишена от всякакви реакции.

Заставаме на позиция, докато ветеранът на двайсет и една години и шефът му обменят мнения за вятъра.

И той се връзва към седалката. Усещам дъха му върху тила си. Поглеждам назад и гледката изобщо не ми харесва. Върху белия сняг има опашка от цветни платна, опънати на земята, с привързани към тях хора. Най-отзад стои съпругът ми. И той има каска на велосипедист на главата си. Предполагам, че не е имал избор и ще скочи две-три минути след мен.

- Готови сме. Тичайте.

Не помръдвам.

- Хайде. Тичайте.

Обяснявам, че не искам да се въртя във въздуха. Да се спуснем леко. Петминутен полет ми стига.

- Ще ми кажете, когато полетим. Но, моля ви, има опашка. Трябва да скочим сега.

Тъй като вече нямам собствена воля, следвам чуждите заповеди. Затичвам се към бездната.

- По-бързо.

Започвам да тичам още по-бързо. Изпод термоботушите ми хвърчи сняг във всички посоки. Всъщност не тичам аз, а някакъв автомат, който се подчинява на гласови команди. Започвам да крещя - не от страх или от вълнение, а водена от някакъв инстинкт. Сега пак съм пещерна жена, както беше казал кубинецът. Страхуваме се от паяци и насекоми и пищим в подобни ситуации. Винаги пищим.

Внезапно краката ми се отделят от земята, аз се вкопчвам с всички сили във въжетата, които ме прикрепят към седалката и преставам да викам. Инструкторът продължава да тича още няколко секунди, но ето че вече не се движим по права линия.

Вятърът контролира живота ни.

През първата минута не отварям очи - така поне нямам представа за височината, за планините, за опасността. Опитвам се да си представя, че съм си у дома, в кухнята, и разказвам на децата си някаква случка от пътуването - за града, може би за хотелската стая. Не мога да им разкажа как баща им се напи толкова много, че падна на земята, докато се връщахме от ресторанта. Не мога да им кажа, че съм рискувала да скоча с парапланер, защото те също веднага ще поискат да го направят. Или още по-лошо - може да решат да полетят сами и да вземат да скочат от горния етаж на дома ни.

Тогава си давам сметка колко глупаво се държа. Защо трябва да летя със затворени очи? Никой не ме е карал насила да скачам. „Тук съм от години и никога не е имало инциденти", беше казал консиержът.

Отварям очи.

И онова, което виждам и усещам, е нещо, което никога няма да успея да опиша с точност. Под мен е долината между двете езера. Градът се намира по средата. Аз летя свободно в пространството. Тихо е. Носим се с вятъра, реем се. Планините наоколо вече не изглеждат високи и страшни. Те са приятелски настроени, облечени в бяло и от всички страни огрени от слънцето.

Ръцете ми престават да са така напрегнати, пускам въжетата и ги разпервам като криле на птица. Човекът зад мен навярно е разбрал, че съм преобразена, защото, вместо да се спуснем, започваме да се издигаме, носени от невидимите въздушни течения, съществуващи в тази привидно еднородна атмосфера.