Паулу Коелю - Петата планина

Когато забелязаха присъствието на израилтянина, мъжете и жените се ужасиха.

— Махнете го оттук! — изкрещяха те на стражите. — Не му ли стига злото, което причини досега? Толкова е жесток, че дори боговете от Петата планина не пожелаха да си изцапат ръцете с кръвта му!

— Оставиха на нас да го убием! — извика друг. — И ние ще сторим това начаса, без да чакаме ритуала на екзекуцията!

Опитвайки се да избегне ударите, Илия се изплъзна из ръцете, които го бяха сграбчили, и изтича към вдовицата, която плачеше в ъгъла.

— Мога да съживя сина ти. Позволи ми да го докосна поне за миг — каза й той.

Вдовицата дори не вдигна глава.

— Моля те — настояваше Илия. — Нека това бъде последното нещо, което ще сториш за мен в този живот. Дай ми възможност да се опитам да ти се отблагодаря за щедростта.

Няколко души го хванаха, за да го изведат от къщата. Илия се съпротивляваше, бореше се с всички сили, като ги умоляваше да му позволят да докосне мъртвото дете.

Но въпреки че беше млад и силен, изблъскаха го през вратата.

— Ангеле Господен, къде си? — извика той към небесата.

В този миг всички застинаха неподвижно. Вдовицата се бе изправила и сега вървеше към него. Хвана го за ръцете, заведе го до тялото на сина си и повдигна савана, който го покриваше.

— Нека кръвта от моята кръв да тегне над главите на твоите близки, ако не успееш да направиш това, което искаш.

Илия се доближи до момчето и понечи да го докосне.

— Чакай — спря го вдовицата. — Помоли преди това твоя Бог да изпълни проклятието ми.

Сърцето на Илия биеше до пръсване, но той вярваше в това, което ангелът бе изрекъл.

И тогава, изпълнен със съмнение, вина и страх …той го взе от ръцете й, отнесе го в горницата, дето живееше, и го сложи на леглото си; и викна към Господа и каза: Господи, Боже мой! Нима ти и на вдовицата, у която живея, ще направиш зло, като погубиш сина й?

И като се простря три пъти над момчето, извика към Господа и каза: Господи, Боже мой! Да се върне душата на това момче в него!

В следващите няколко мига нищо не се случи. Илия мислено се върна в Галаад, застана пред войника, насочил лъка право в сърцето му, и разбра, че много често съдбата на един човек съвсем не е това, в което той вярва, или пък това, от което се бои. Чувстваше се спокоен и изпълнен с доверие, както оня следобед, когато бе установил, че нищо не се случва без причина, независимо от последствията. На върха на Петата планина ангелът бе нарекъл тази причина „величието на Бог“ и Илия се надяваше да разбере някой ден защо Създателят се нуждае от своите създания, за да покаже колко е велик.

И в този миг момчето отвори очи и попита:

— Къде е майка ми?

— Долу е и те чака — отвърна Илия, като се усмихваше.

— Сънувах странен сън. Вървях в някаква тъмна дупка толкова бързо, че и най-бързият кон на Акбар не би могъл да ме стигне. Видях един мъж и разбрах, че това е баща ми, макар че никога не съм го виждал. Стигнах до някакво много красиво място и много ми се искаше да остана там, ала друг мъж, когото не познавам, много добър и храбър, ласкаво ми каза да се върна. Исках да продължа напред, но ти ме събуди.

Момчето изглеждаше тъжно. Мястото, което бе видяло, наистина трябва да е било красиво.

— Не ме оставяй сам, заради теб се върнах оттам, където се чувствах закрилян.

— Хайде да слезем долу — каза Илия. — Майка ти иска да те види.

Момчето се опита да стане, но беше много отпаднало, за да ходи. Илия го взе на ръце и слезе.

При вида му всички, които бяха в гостната, се вцепениха от ужас.

— Защо има толкова хора тук? — попита момчето. Ала преди Илия да отговори, вдовицата притисна сина си в прегръдките си и започна да го целува, плачейки.

— Какво са ти сторили, майко? Защо си тъжна?

— Не съм тъжна, сине мой — отвърна тя, като бършеше сълзите си. — Никога през живота си не съм била по-радостна.

И след като изрече тези думи, вдовицата коленичи на пода и извика:

— Сега тъкмо узнах, че ти си човек Божий и че словото Господне в твоите уста е истинско.

Илия я прегърна и й помогна да се изправи.

— Освободете този човек! — каза тя на войниците. — Той победи злото, което беше сполетяло дома ми!

Събралите се хора не можеха да повярват на очите си. Едно двайсетгодишно момиче, което си изкарваше хляба с рисуване, коленичи до вдовицата. Постепенно всички последваха примера й, дори и войниците, които трябваше да отведат Илия обратно в затвора.

— Станете — подкани ги той. — И се поклонете на Господ. Аз съм само един от неговите раби, може би най-неукият.