Паулу Коелю - Петата планина

— Моли се на твоя Бог — поде отново жената. — Ако той спаси сина ми, кълна се, че ще се откажа от Ваал и ще повярвам в него. Обясни на твоя Господ, че съм ти дала подслон, когато ти най-много се нуждаеше, и изпълних съвсем точно всичко, което той бе наредил.

Илия отправи още една молитва от цялото си сърце. В този миг момчето се раздвижи.

— Искам да изляза оттук — едва промълви то. Очите на майката грейнаха от радост, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Ела, синко. Ще отидем, където пожелаеш, и ти ще правиш всичко, което ти се иска.

Илия понечи да го вдигне, но момчето отстрани ръцете му.

— Искам да изляза сам — каза то.

Стана бавно и тръгна към гостната. Но след като прави няколко крачки, падна на пода като покосено от гръм.

Илия и вдовицата се приближиха — момчето беше мъртво.

В първия миг и двамата занемяха. После жената започна да крещи с всичка сила:

— Проклети да са боговете, които отнеха душата на детето ми! Проклет да е тоя човек, който донесе нещастие в дома ми! Сине, единствен мой! Изпълних волята на небесата, бях щедра към един чужденец, а детето ми умря!

Съседите чуха виковете и плача на вдовицата и видяха сина й прострян на пода. Жената продължаваше да крещи, като удряше с юмруци израилтянина. А той нищо не правеше, за да се защити от ударите, сякаш нищо не усещаше. И докато жените се опитваха да успокоят вдовицата, мъжете хванаха Илия от двете страни и го отведоха при градоначалника.

— Този мъж се отплати за щедростта с омраза. Направи магия в къщата на вдовицата и синът й умря. Даваме подслон на човек, прокълнат от боговете.

Израилтянинът плачеше и безгласно се питаше: „Защо, Господи Боже мой, реши да сториш зло и на вдовицата, която бе толкова щедра към мен? Щом Ти погуби сина й, значи не изпълнявам мисията, която си ми поверил… Тогава аз също заслужавам да умра.“

Същия следобед се събра Съветът на Акбар начело с върховния жрец и градоначалника. Илия бе изправен на съд.

— Ти реши да отвърнеш на обичта с омраза. Затова те осъждам на смърт — каза градоначалникът.

— Дори и пълен чувал със злато да струва главата му, не бива да си навличаме гнева на боговете от Петата планина — добави жрецът. — Защото след това и всичкото злато на света няма да върне мира в тоя град.

Илия наведе глава. Заслужаваше да понесе и най-жестоките мъчения, защото Бог го бе изоставил.

— Ще се изкачиш на върха на Петата планина — рече жрецът. — Ще помолиш за прошка боговете, които си оскърбил. Те ще направят така, че да бъдеш изгорен от небесния огън. А ако не го сторят, ще означава, че искат ние да въздадем справедливост с нашите ръце. Ще те чакаме в подножието й и утре ще бъдеш убит, както повелява ритуалът.

Илия познаваше свещените екзекуции: изтръгваха сърцето от гърдите на жертвата и й отсичаха главата. Според обичаите човек без сърце не може да влезе в Рая.

— Защо избра точно мен, Господи? — провикна се той, макар и да знаеше, че хората около него не разбират за какъв избор става дума. — Нима не виждаш, че не мога да изпълня това, което поиска от мен?

Не чу никакъв отговор.

Мъжете и жените на Акбар вървяха след стражите, които водеха израилтянина към Петата планина. Крещяха обидни думи и го замеряха с камъни. Войниците с мъка възпираха побеснялата тълпа. След половин час стигнаха в подножието на свещената планина.

Шествието спря пред каменните жертвеници, където народът оставяше даровете, правеше жертвоприношения и отправяше молби и молитви. Всички знаеха историите за великаните, които живееха на това място, и си спомняха как небесният огън бе изгорил всеки, дръзнал да пристъпи забраната. Странниците, които минаваха нощем през долината, твърдяха, че са чували боговете и богините да се смеят на върха на планината.

И въпреки че не бяха съвсем сигурни във всичко това, никой от тях не се осмеляваше да предизвика боговете.

— Хайде, тръгвай — каза един от войниците, като изблъска Илия с върха на копието си. — Който е убил дете, заслужава най-жестокото наказание.

Илия стъпи на забранената за човешки крак земя и тръгна нагоре по склона. След като повървя малко и виковете на жителите на Акбар вече не достигаха до него, седна на един камък и заплака: откакто оня следобед бе видял осеяния с блестящи точици мрак в работилницата, не бе вършил нищо друго, освен да причинява нещастия на околните.

В Израил вече нямаше кой да чуе словото Божие и сега вярата във финикийските богове сигурно беше станала още по-силна. През оная нощ, когато Илия за пръв път преспа на брега на Хорат, си бе въобразил, че Бог го е избрал за свой мъченик, както бе направил с толкова други.