Паулу Коелю - Петата планина

Но вместо това Господ му бе изпратил поличба — врана, която да го храни, щом пресъхне Хорат. Защо точно врана, а не гълъб или ангел? Нима това са били само бълнувания на човек, опитващ се да скрие страха си, или пък привидения на слънчасал? Илия вече в нищо не беше сигурен. А може би Злото бе открило в негово лице свое оръдие. Защо Бог, вместо да му нареди да се върне и да премахне принцесата, която бе причинила толкова злини на неговия народ, го бе изпратил в Акбар?

Тогава той се бе почувствал като малодушен страхливец, но бе изпълнил онова, което му бе наредено. Толкова усилия бе положил, за да се приобщи към този чужд народ, любезен, наистина, но със съвсем различна култура. И когато реши, че вече е започнал да изпълнява предначертано-то от съдбата му, синът на вдовицата умря.

„Защо аз?“

Стана и повървя още малко, докато навлезе в мъглата, която забулваше върха на планината. Можеше да се възползва от това, че нищо не се вижда, и да избяга от преследвачите си, но имаше ли смисъл? Умори се да бяга, знаеше, че никога няма да открие своето място в света. Дори и да успееше да избяга сега, щеше да отнесе проклятието, тегнещо върху него, в друг град, и щяха да се случат нови нещастия. Където и да отидеше, щяха да му тежат като някакво бреме сенките на умрелите по негова вина. По-добре да се остави да изтръгнат сърцето му и да му отсекат главата.

Седна отново, тоя път сред мъглата. Реши да изчака малко, за да помислят хората долу, че се е изкачил на най-високия връх на планината, а после да се върне в Акбар и да се предаде.

„Небесният огън.“ Много хора са били изгорени от него, но Илия не вярваше, че го изпраща Господ. В безлунните нощи неговият блясък осветяваше небосвода, като се появяваше и изчезваше внезапно. Може би наистина изгаряше. Може би убиваше мигновено, без да причинява болка.

Падна нощта и мъглата се разсея. Илия видя долината, светлините на Акбар и огньовете в асирийския стан. Чу лая на кучетата и бойната песен на воините.

„Готов съм — каза си той. — Приех да бъда пророк и се постарах да дам най-доброто от себе си… Но не успях и сега Бог се нуждае от друг.“

В този момент към него се спусна светлина…

„Небесният огън!“

Но светлината спря пред него и някакъв глас каза:

— Аз съм Ангелът Господен.

Илия коленичи и опря чело в земята.

— Виждал съм и друг път Ангела Господен и винаги съм му се подчинявал — отвърна Илия, без да вдига глава. — Заради него причинявам нещастия навсякъде, където отида.

Ангелът обаче продължи:

— Когато се върнеш в града, помоли се три пъти момчето да се съживи. И на третия път Бог ще те чуе.

— Защо мислиш, че ще го стори?

— Защото Бог е велик.

— Дори и това да се случи, вече се усъмних в себе си и не съм достоен да изпълнявам мисията си — отговори Илия.

— Всеки човек има право да се съмнява в мисията си, а понякога дори и да се отказва от нея. Единственото, което не му е позволено, е да забрави за нея. Недостоен е оня, който не се съмнява в себе си, защото сляпо вярва в своите способности и греши от тщеславие. Благословен да бъде всеки, който изживява моменти на нерешителност.

— Но преди малко ти сам видя — аз дори не бях сигурен дали наистина си Божи пратеник.

— Върви и направи това, което ти казах.

Много време мина, докато Илия слезе от планината. Стражите го чакаха там, където се намираха жертвеници-те, но множеството се бе върнало в Акбар.

— Готов съм да умра — каза той. — Помолих боговете на Петата планина за прошка и те ми наредиха следното: преди душата ми да напусне тялото, да отида в дома на вдовицата, която ме приюти, и да я помоля да се смили над мен.

Войниците го върнаха в града и го отведоха при върховния жрец, като му съобщиха това, което израилтянинът бе поискал.

— Ще изпълня молбата ти — каза жрецът на пленника. — Щом си поискал прошка от боговете, трябва да помолиш за това и вдовицата. За да не избягаш, с теб ще дойдат четирима въоръжени войници. Но не мисли, че ще успееш да я убедиш да се застъпи за живота ти. На разсъмване ще бъдеш екзекутиран на площада в центъра.

Жрецът много искаше да го попита какво е видял там горе, но войниците стояха наблизо и отговорът можеше да го завари неподготвен. Ето защо предпочете да замълчи, но одобри предложението на Илия публично да поиска прошка. Така никой нямаше да се усъмни в могъществото на боговете от Петата планина.

Заобиколен от войниците, Илия се отправи към бедната уличка, където бе живял няколко месеца. Както повеляваше обичаят, прозорците и вратите на къщата на вдовицата бяха отворени, за да може душата на сина й да излезе и да отиде при боговете. Всички съседи бдяха над тялото, положено в средата на малката гостна.