Паулу Коелю - Петата планина

„Ще бъдем наказани, защото вече не умеем да пазим както трябва онова, което е свещено — помисли си жрецът. — Асирийците са пред вратата ни, ще прекосят долината и ще унищожат цивилизацията на нашите деди.“

Щяха да унищожат и писмото. Жрецът знаеше, че врагът не е дошъл тук случайно.

Това бе цената, която финикийците трябваше да платят. Боговете бяха предрешили всичко така, че никой да не се усъмни в тях: предадоха властта в ръцете на един градоначалник, загрижен повече за търговията, отколкото за войската; предизвикаха алчността на асирийците; направиха така, че да вали все по-рядко, и доведоха в града неверник. Скоро щеше да започне последната битка.

Акбар щеше да продължи да съществува и след това, но заплахата от бибълските букви завинаги щеше да бъде заличена от лицето на Земята. Жрецът грижливо избърса камъка, означаващ мястото, където преди много поколения някакъв чужд поклонник бе открил посоченото му от боговете място и бе основал града. „Колко е красив“, помисли си жрецът. Камъните бяха като боговете — корави и устойчиви, оцеляваха при всякакви условия, без да е нужно да се обяснява защо са тук. От уста на уста се предаваше поверието, че центърът на света е отбелязан с камък, и като дете той бе решил да тръгне и да го търси. Бе обмислял това до тази година. Но когато видя асирийците в другия край на долината, разбра, че никога няма да осъществи мечтата си.

„Няма значение. На моето поколение се падна участта да бъде принесено в жертва, загдето е оскърбило боговете. В историята на света има неизбежни неща и ние трябва да ги приемем.“

Обеща пред себе си да се подчини на боговете и да не се опитва да избегне войната.

„Може би краят на света не е далеч и вече няма как да избягваме стълкновенията, които стават все по-сериозни.“

Жрецът взе жезъла в ръка и излезе от малкия храм. Бе уговорил да се срещне с коменданта на гарнизона в Акбар.

Малко преди да стигне до южната крепостна стена, до него се приближи Илия.

— Господ върна едно дете от царството на мъртвите — каза израилтянинът. — Градът повярва в силата ми.

— Момчето едва ли е било мъртво — отговори жрецът. — Случвало се е и преди: сърцето спира, но малко след това отново започва да тупти. Днес целият град говори за това, но утре хората ще си спомнят, че боговете са наблизо и могат да чуят това, което те казват. И тогава отново ще замлъкнат. Трябва да вървя, защото асирийците се готвят за битка.

— Послушай ме! След чудото, което стана снощи, отидох да спя извън стените на града, защото се нуждаех от спокойствие. И тогава същият ангел, когото видях на върха на Петата планина, ми се яви отново и ми каза: „Акбар ще бъде разрушен от войната.“

— Градовете не могат да бъдат разрушени — рече жрецът. — Те ще бъдат издигани отново и отново, седемдесет пъти по седем, тъй като боговете знаят защо са избрали местонахождението им и имат нужда от тях именно там, където са, а не другаде.

През това време при тях дойде градоначалникът заедно с група верни нему хора и попита израилтянина:

— Какво каза преди малко?

— Казах, че трябва да запазите мира — повтори Илия.

— Щом се страхуваш, връщай се там, откъдето си дошъл — отвърна сухо жрецът.

— Но Иезавел и царят все още търсят избягалите пророци и той ще бъде убит — каза градоначалникът, след което се обърна към Илия. — Бих искал да ми разкажеш как успя да изкачиш Петата планина, без да бъдеш изгорен от небесния огън.

Жрецът разбра, че трябва да прекъсне този разговор. Градоначалникът възнамеряваше да преговаря с асирийците и щеше да се опита да използва за тази цел Илия.

— Не го слушай какво говори — рече той. — Вчера, когато го изправиха пред мен, за да бъде съден, го видях да плаче от страх.

— Плачех заради злото, което мислех, че съм причинил. Боя се само от Господа и от самия себе си. Не съм избягал от Израил, готов съм да се върна веднага щом Господ ми позволи. Ще премахна красивата ви принцеса и вярата на Израил ще се запази и след тая заплаха.

— Трябва да имаш много кораво сърце, за да устоиш на очарованието на Иезавел — подхвърли иронично градоначалникът.

— Но дори и да стане така, както казваш, ще изпратим в Израил някоя още по-красива жена, както сме правили и преди Иезавел.

Жрецът казваше истината. Преди двеста години една сидонска принцеса бе съблазнила Соломон, най-мъдрия от всички царе на Израил. Бе го накарала да издигне жертвеник на богинята Астарта и Соломон се бе подчинил. Поради това светотатство Господ бе изпратил срещу израилтяните войските на съседните народи и Соломон си бе навлякъл Божието проклятие.