Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Превъзмогваше дребните си недостатъци, а се проваляше във важните, основните неща.. Придаваше си вид на независима жена тогава, когато изпитваше крещяща нужда от компания. Влизаше в някое заведение и всички я забелязваха, но обикновено завършваше вечерта сама в манастира, гледайки телевизионни програми, които не си бе направила труда да настрои. Бе създала у всичките си приятели впечатлението, че е модел за подражание, и бе изразходила енергията си, опитвайки се да бъде на висотата на представата, която бе изградила за себе си.

Поради това никога не й оставаха сили да бъде самата себе си — човек, който подобно на всички хора по света се нуждае от другите, за да бъде щастлив. Но другите бяха толкова трудни за разбиране! Реагираха по непредвидим начин, живееха, оградени от защитни стени, държаха се като нея — правеха се, че всичко им е безразлично. А когато се появеше някой по-открит човек, или веднага го отхвърляха, или го караха да страда, смятайки го за по-нисш от тях, за „наивник“.

Чудесно! Сигурно бе впечатлила много хора със силата и смелостта си, но докъде бе стигнала? До пустотата. До пълната самота. До „Вилет“. До чакалнята на смъртта.

Вероника пак започна да се разкайва, че е направила опит за самоубийство, и отново решително отхвърли това чувство. Защото сега изпитваше нещо, което никога по-рано не си бе позволявала: омраза.

Омраза. Тя сякаш присъстваше физически, като стените, пианото, сестрите — Вероника можеше почти да докосне тази разрушителна енергия, която излизаше от тялото й. Бе позволила на чувството да я обземе, без да се пита дали е добро, или не. Омръзнали й бяха самоконтролът, маските, благоприличието поведение. Вероника искаше през последните два-три дни от живота си да се държи колкото се може по-непристойно.

Бе започнала, удряйки плесница на по-възрастен от нея човек, изпуснала си бе нервите пред санитаря; бе решила да не бъде любезна и да не разговаря с другите, когато й се прииска да бъде сама, а сега се чувстваше достатъчно свободна, за да изпитва омраза. Все пак и достатъчно разумна, за да не започне да чупи всичко наоколо и да свърши живота си, натъпкана с успокоителни в някакво болнично легло.

И в този миг намрази всичко, за което се сети. Себе си, света, стола пред нея, счупения радиатор в един от коридорите, съвършените хора, престъпниците… Намираше се в психиатрия и можеше да изпитва чувства, които човешките същества крият от самите себе си, защото всички сме възпитавани единствено да обичаме, да приемаме, да се опитваме да намираме изход, да избягваме конфликти. Вероника мразеше всичко, ала най-много мразеше начина, по който бе ориентирала живота си — без никога да открие стотиците други Вероники в себе си, толкова интересни, луди, любопитни, смели, склонни да рискуват…

В един момент започна да изпитва омраза дори към човека, когото обичаше най-много на света: майка си. Прекрасната съпруга, която през деня работеше, а вечер миеше чинии, жертвайки живота си, за да може дъщеря й да получи добро образование, да умее да свири на пиано и цигулка, да бъде облечена като принцеса, да си купува маркови маратонки и тениски, докато тя самата кърпеше старата рокля, която носеше от години.

„Как е възможно да мразя някого, от когото съм получавала само обич?“ — помисли си смутено Вероника и се опита да промени чувствата си. Но вече бе твърде късно, омразата бе излязла на свобода, Вероника бе отворила вратите на своя личен ад. Мразеше обичта, която й бяха дали, защото тази обич не искаше нищо в замяна, а това бе абсурдно, нереално, противоестествено. Обичта, която не искаше нищо в замяна, я изпълваше с вина, с желание да отговори на очакванията й, дори това да означава отказ от всичко, което бе мечтала за себе си. Тази обич години наред се бе опитвала да скрива от нея корумпирания свят и неговите предизвикателства, бе пренебрегвала факта, че един ден Вероника ще си даде сметка за това, но няма да има сили да се справи.

А баща й? Мразеше също така и баща си. Защото за разлика от майка й, която работеше през цялото време, той знаеше как да живее, водеше я по барове и театри, забавляваха се заедно, а когато беше по-малка, тайно го бе обичала така, както се обича мъж, а не баща. Мразеше го и затова, че той винаги бе толкова очарователен, толкова общителен с всички — само не и с майка й, а единствено тя заслужаваше най-доброто отношение.

Мразеше всичко. Библиотеката с купищата книги, пълни с обяснения за живота, колежа, където бе принудена да учи алгебра по цели нощи, въпреки че не познаваше човек — с изключение на преподавателите и математиците, — който да се нуждае от алгебра, за да бъде щастлив. Защо я бяха карали да учи толкова алгебра, геометрия и всички онези абсолютно ненужни неща?