Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Вероника бутна вратата на салона, отиде до пианото, отвори капака и с всичка сила удари клавишите. Един безумен, несвързан, дразнещ акорд отекна в празното пространство, удари се в стените и се върна до слуха й под формата на остър тон, който сякаш издраска душата й. Но сега този акорд бе най-верният портрет на нейната душа.

Отново удари клавишите и неблагозвучните ноти още веднъж се отразиха във всичко наоколо. „Нали съм луда, мога да правя и това. Мога да мразя, мога да строша пианото. Нали душевно болните не са длъжни да подреждат правилно нотите?“

Удари по пианото веднъж, два, десет, двайсет пъти — и всеки път омразата й като че ли намаляваше, докато накрая съвсем изчезна.

И тогава отново я обзе дълбоко вътрешно спокойствие. Вероника погледна пак звездното небе с лунния сърп — нейния любимец, — който изпълваше с мека светлина мястото, където тя се намираше. Изпита отново усещането, че Безкраят и Вечността вървят, хванати за ръка, и че е достатъчно да видиш едното от тях — като например безграничната Вселена, — за да забележиш присъствието на другото. Времето, което никога не свършва, не минава, не се задържа в Настоящето, където са всички тайни на живота. По пътя между болничната стая и салона тя бе мразила толкова силно, че в сърцето й не бе останала никаква злоба. Бе позволила на отрицателните си чувства, потискани с години дълбоко в душата й, да изплуват най-сетне на повърхността. Тя ги бе почувствала и повече не й бяха нужни — можеха да си ходят.

Остана така, изживявайки своя Настоящ миг, като остави любовта да заеме празното пространство, което омразата бе освободила. Когато почувства, че моментът е настъпил, обърна се към луната и изсвири една соната в нейна чест — знаеше, че тя я слуша, и бе горда, а това предизвикваше завист у звездите. После изсвири една мелодия за звездите, друга за градината, трета — за планината, която не можеше да вида през нощта, но знаеше, че е там.

По средата на мелодията за градината се появи друг луд — Едуард, шизофреник, който бе неизлечимо болен. Тя не се изплаши от неговото присъствие: напротив, усмихна се и за нейно учудване той също се усмихна. Музиката бе в състояние да проникне дори в неговия далечен свят, по-далечен и от луната, и да стори чудеса.

„Трябва да си купя нов ключодържател“, мислеше си д-р Игор, докато отваряше вратата на малкия си кабинет в санаториума „Вилет“. Старият вече се разпадаше, малкият метален щит, който го красеше, току-що бе паднал на пода.

Д-р Игор се наведе и го взе. Какво да прави с този щит, на който бе изобразен гербът на Любляна? Най-добре да го изхвърли. Всъщност би могъл да го даде на поправка и да поиска да му сложат нова кожена каишка — или пък да го даде на внука си, за да си играе с него. И двата варианта му се сториха абсурдни; един ключодържател не струва нищо, а внукът му не проявяваше ни най-малък интерес към щитове — прекарваше времето си, като гледаше телевизия или играеше с италиански електронни игри. Въпреки това не го изхвърли; пъхна го в джоба си, по-късно щеше да реши какво да прави с него.

Нали затова бе директор на санаториума, а не душевно болен — можеше да разсъждава много преди да вземе някакво решение.

Светна лампите — с настъпването на зимата се съмваше все по-късно. Липсата на светлина, така както смяната на жилището или разводът, бе една от основните причини да се увеличават случаите на депресия. Д-р Игор се молеше пролетта да дойде по-скоро и да разреши половината от проблемите му.

Погледна задачите си за деня. Трябваше да види какви мерки да вземе, за да не позволи на Едуард да умре от глад. Шизофренията го правеше непредвидим — напоследък бе спрял да яде. Д-р Игор му бе предписал интравенозно хранене, но не можеше да го продължава безкрайно; Едуард беше на двайсет и осем години, беше едър, дори и със системите щеше да отпадне и да заприлича на скелет.

Как ли щеше да реагира бащата на Едуард, един от най-известните дипломати на младата словенска република, подготвил деликатните преговори с Югославия в началото на деветдесетте години? Този човек всъщност години наред бе работил за Белград, бе надживял клеветниците си — които го обвиняваха, че е служил на врага — и продължаваше да е част от дипломатическия корпус, само че този път представляваше друга страна. Бе могъщ и влиятелен и всички се страхуваха от него.

Всичко това за миг обезпокои д-р Игор — както преди малко го бе обезпокоил щитът на ключодържателя, — но по-късно изхвърли тази мисъл от главата си: на посланика му беше все едно дали синът му изглежда добре или зле; едва ли възнамеряваше да го води на официални приеми или да го взема със себе си, когато пътува по света като представител на правителството. Едуард беше във „Вилет“ и щеше да остане тук завинаги или поне докато баща му продължава да получава огромни заплати.