Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Вероника се разсмя. „Наоколо“ имаше само стаи, натъпкани с луди, а лудите на свой ред бяха натъпкани с приспивателни.

Въпреки това продължаваше да изпитва вътрешно спокойствие. Стана и отиде до леглото на Зедка, но тя спеше дълбоко, може би така се възстановяваше от ужасното си преживяване.

— Върни се в леглото си! — каза сестрата. — По това време добрите момичета сънуват ангелчета или любимия си.

— Не се дръжте с мен като с дете! Не съм от кротките луди, които се боят от всичко. Буйствам, имам пристъпи на истерия, не ме е грижа нито за собствения ми живот, нито за живота на другите. И тъй, днес съм в криза. Съзерцавах луната и искам да разговарям с някого.

Сестрата я погледна, изненадана от реакцията й.

— Страх ли ви е от мен? — продължи Вероника. — Остават ми един или два дни, докато умра, нима имам какво да губя?

— Защо не се поразходиш, девойче, и не ме оставиш да си дочета книгата?

— Защото тук е затвор и има тъмничарка, която се преструва, че чете книга, само за да покаже на останалите, че е интелигентна. А в действителност тя следи всяко движение в стаята и пази ключовете от вратата, като че ли са някакво съкровище. Сигурно в правилника така е наредено и тя се подчинява, защото по този начин може да демонстрира авторитета, който й липсва в ежедневието, когато е с мъжа и децата си.

Вероника трепереше, без да осъзнава защо.

— Ключове ли? — попита сестрата. — Вратата винаги е отключена. Как си ме представяш да стоя заключена тук вътре с толкова душевно болни!

„Как така отключено? Преди няколко дни поисках да изляза оттук и тази жена дойде да ме пази чак до тоалетната. Какви ги говори?“

— Не ме вземай на сериозно — продължи сестрата. — Всъщност благодарение на приспивателните няма нужда да ви контролираме кой знае колко. Студено ли ти е, та трепериш?

— Не знам. Сигурно е от сърцето.

— Иди да се поразходиш, ако искаш.

— Това, което наистина ми се иска, е да посвиря на пиано.

— Салонът е изолиран и пианото няма да пречи на никого. Свири, щом искаш.

Треперенето на Вероника премина в тихи, срамежливи, сподавени ридания. Тя коленичи и положи глава в скута на жената, като продължаваше да плаче. Сестрата остави книгата и я погали по главата, изчаквайки тъжното настроение и плачът да преминат от само себе си. Двете стояха така почти половин час: едната плачеше, без да каже защо, а другата я успокояваше, без да знае причината за сълзите й.

Накрая риданията спряха. Сестрата й помогна да се изправи, хвана я под ръка и я заведе до вратата.

— Имам дъщеря на твоята възраст. Когато те видях тук, цялата в тръбички и на системи, се запитах защо това хубаво младо момиче, което има цял живот пред себе си, е решило да се самоубие. После до нас започнаха да достигат разни истории: за писмото, което си оставила — изобщо не повярвах, че това е истинската причина, — за това, че дните ти са преброени заради сърцето ти, което е пострадало безвъзвратно. Образът на моята собствена дъщеря не излизаше от главата ми: ами ако и тя реши да направи същото? Естественият ход на живота е да се бориш, за да оцелееш по някакъв начин. Защо някои хора се опитват да му се противопоставят?

— Точно затова се разплаках преди малко — каза Вероника. — Когато взех хапчетата, исках да убия някого, когото ненавиждах. Не знаех, че в мен има и други Вероники, които бих могла да обичам.

— Какво кара един човек да намрази самия себе си?

— Може би малодушието. Или вечният страх, че грешиш, че не правиш това, което другите очакват от теб. Преди няколко минути бях весела и забравих за смъртната си присъда, но когато осъзнах положението, в което се намирам, се изплаших.

Сестрата отвори вратата и Вероника излезе.

„Как можа да ме попита подобно нещо? Какво иска, да разбере защо се разплаках ли? Нима не знае, че съм съвсем нормален човек, че изпитвам желания и страхове като другите хора и подобен въпрос — особено сега, когато вече е късно — може да ме хвърли в паника?“

Докато вървеше из коридорите, осветени от слабата светлина на лампата в манипулационната, Вероника си даде сметка, че е прекалено късно и вече не е в състояние да възпира страха си.

„Трябва да се овладея. Аз съм човек, който довежда до край всяко нещо, което реши да направи.“

Тя наистина докарваше до последния стадий много неща в живота си, но само такива, които не бяха от голямо значение — като например да продължава да се сърди, вместо да помоли за извинение, или да престане да се вижда с някой мъж, в когото е влюбена, защото смята, че тази връзка няма да доведе до нищо… Беше безкомпромисна именно към лесните неща, за да докаже на самата себе си колко е силна, как не й пука за нищо, докато в действителност бе уязвимо момиче, което никога не се бе изявявало особено в учението или в спортните състезания в училище, нито бе успяло да запази хармонията вкъщи.