Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Но преди дванайсет месеца положението беше съвсем различно: тя френетично започна да издирва далечния мъж, изхарчи цяло състояние за международни разговори, но той не живееше вече в същия град и бе невъзможно да бъде открит. Разпрати писма чрез бърза поща, които се връщаха обратно. Свърза се с всички приятелки и приятели, които го познаваха, но никой нямаше представа какво е станало с него.

Мъжът й нищо не знаеше и това я довеждаше до лудост — той би трябвало поне да подозира нещо, да й направи сцена, да се оплаква, да заплаши, че ще я изгони на улицата… Започна да си въобразява, че телефонистките от международните линии, служителите в пощата, приятелките й — всички са подкупени от него, а той се преструва, че му е безразлично. Продаде бижутата си, подарени й след сватбата, и си купи презокеански билет, но се намери някой да я убеди, че територията на Северна и Южна Америка е огромна и няма смисъл да тръгва, без да знае къде точно иска да отиде.

Един следобед тя си легна, страдайки от любов така, както никога преди — дори повече, отколкото когато се бе върнала към скучното ежедневие на Любляна. През нощта и на другия ден не излезе от стаята си. На следващия — също. На третия ден мъжът й извика лекар — колко бе добър! Каква загриженост! Нима този човек не разбираше, че Зедка се опитва да се срещне с друг, да му изневери, да смени живота си на уважавана жена с този на тайна любовница, да напусне завинаги Любляна, дома си, децата си?

Лекарят дойде, тя изпадна в нервна криза, заключи вратата и я отвори едва след като той си замина. Една седмица след това тя вече нямаше желание да отиде дори до тоалетната и извършваше физиологичните си нужди в леглото. Бе престанала да мисли, умът й бе изцяло зает с откъслечните спомени за мъжа, който — тя бе убедена в това — също я търсеше, без да успее да я открие.

Съпругът й — дразнещо благороден — сменяше чаршафите, галеше я по главата, казваше, че всичко ще се оправи. Децата не влизаха в стаята й, откакто тя удари плесница на едното без никаква причина, а после падна на колене и започна да целува краката му, молейки за извинение, като разкъса на парчета блузата си в изблик на отчаяние и разкаяние.

След още една седмица — през която тя започна да плюе храната, която й носеха, като много пъти напускаше и се връщаше към тази действителност, прекарвайки нощите в бодърстване, а дните в спане — двама мъже влязоха в стаята й, без да почукат. Единият я хвана здраво, другият й сложи инжекция и тя се събуди във „Вилет“.

„Депресия — чу Зедка да казва лекарят на мъжа й. — Понякога бива предизвикана от съвсем банални причини. В организма й липсва едно вещество — серотонинът.“

От тавана на манипулационната Зедка видя да влиза санитарят със спринцовка в ръка. Момичето още беше там, стоеше неподвижно и се опитваше да разговаря с тялото й, отчаяно от празния й поглед. За миг Зедка се поколеба дали да не й разкаже какво точно става, но после се отказа; хората никога не научават нещо, което им е обяснено, трябва да го открият сами за себе си.

Санитарят вкара иглата в ръката й и инжектира глюкоза. Душата й, сякаш издърпана от огромна ръка, слезе от тавана на манипулационната, премина с висока скорост през тъмен тунел и се върна в тялото й.

— Здравей, Вероника!

Момичето я гледаше изплашено.

— Добре ли си?

— Добре съм. За щастие, успях да оцелея след това опасно лечение, но то няма да се повтори повече.

— Откъде знаеш? Тук не се съобразяват с никого.

Зедка знаеше, защото под формата на астрално тяло бе влизала в кабинета на д-р Игор.

— Знам, но няма как да ти обясня. Спомняш ли си кой беше първият въпрос, който ти зададох?

— Какво означава да си луд ли?

— Точно той. Този път ще ти отговоря без алегории: лудостта, това е невъзможността да съобщиш мислите си на останалите. Сякаш си в чужда страна — виждаш всичко, разбираш какво става около теб, но си неспособен да се изразиш, да поискаш да ти помогнат, защото не знаеш езика, на който говорят.

— Всеки от нас го е изпитвал понякога.

— Всеки от нас е луд по свой начин.

Зад решетките на прозорците небето бе покрито със звезди, а лунният сърп изплуваше над планината. Поетите обичаха пълнолунието, посвещаваха му стотици стихове, ала Вероника бе влюбена в тази полупълна луна, защото все още имаше пространство, за да нараства, да се разлива, да изпълва със светлина цялата си повърхност, преди да дойде неизбежният упадък.

Прииска й се да седне на пианото в салона и да отпразнува тази нощ с една хубава соната, която бе научила в колежа; гледайки небето, изпитваше неописуемо усещане за вътрешно спокойствие, сякаш Вселената показваше, че е не само безкрайна, а и вечна. От желанието й я делеше обаче стоманена врата и жена, която никога не спираше да чете. Освен това не бе прието да се свири в този час на нощта — нали щеше да събуди всички наоколо.