Въпреки че бе решила да понесе всичко в името на любовта, връзката й с него не просъществува дълго. Той не й го каза направо, но един ден Зедка разбра, че вече не е желана, и се върна в Словения. Изминаха няколко месеца, през които тя почти не ядеше, спомняше си всеки миг, прекаран с него, изживяваше стотици пъти моментите на радост и удоволствие в леглото, опитваше се да открие някаква следа, която да й позволи да вярва, че тази връзка има бъдеще. Приятелите й се разтревожиха, но нещо в сърцето й подсказваше, че всичко това е временно: процесът на израстване на една личност изисква определена цена, която тя плащаше, без да протестира. Така и стана: една сутрин се събуди с огромното желание да живее, да се храни така, както отдавна не бе правила, и тръгна да си търси работа.
Освен че си намери работа, привлече вниманието на един красив и интелигентен младеж, ухажван от много жени. След година вече бе омъжена за него. Предизвика завист и възхищение у приятелките си. Двамата заживяха в уютна къща с двор и гледка към реката, която пресича Любляна. Родиха им се деца, а лятото пътуваха до Австрия или Италия.
Когато Словения реши да се отдели от Югославия, той бе мобилизиран в армията. Зедка беше сръбкиня, тоест „враг“, и имаше опасност да загуби всичко, постигнато досега. Следващите десет дни бяха напрегнати, войските бяха готови да тръгнат една срещу друга и никой не знаеше какъв ще бъде резултатът от декларацията за независимост, нито колко кръв ще трябва да се пролее заради нея. Именно тогава Зедка разбра колко силна бе любовта й. Прекарваше времето си в молитви към един Бог, който дотогава й се бе струвал далечен, но сега бе единствената й надежда: даде обет пред ангели и светии, че ще направи всичко, стига само мъжът й да се върне.
И точно това се случи. Той се върна, децата тръгнаха на училище, където се преподаваше на словенски, а заплахата от война се измести към съседна Хърватин. Изминаха три години. Войната между Югославия и Хърватия се прехвърли в Босна, започнаха да се появяват съобщения за кланета, извършени от сърби. Зедка смяташе, че е несправедливо заради безумствата на шепа луди цяла една нация да бъде обявена за престъпна.
Животът й придоби нов, неочакван за нея смисъл: смело и гордо защитаваше своя народ — пишеше във вестниците, появяваше се по телевизията, организираше конференции. Всичко това се оказа безрезултатно — и до ден-днешен чужденците продължават да мислят, че всички сърби са отговорни за жестокостите, но Зедка знаеше, че е изпълнила дълга си, че не бе изоставила братята си в труден час. Подкрепяха я съпругът й словенец, децата й, хората, които не бяха манипулирани от пропагандната машина и на двете страни.
Един следобед, когато минаваше край статуята на Прешерн, големия словенски поет, се размисли за живота си. На 34 години поетът влязъл в някаква църква и там срещнал Юлия Примиц, съвсем младо момиче, в което се влюбил безумно. И подобно на някогашните менестрели започнал да й посвещава стихотворения, надявайки се да се ожени за нея. Но Юлия била дъщеря на семейство от едрата буржоазия и след случайната среща в църквата Прешерн никога повече не успял да се доближи до нея. Онази среща обаче го вдъхновила да напише най-хубавите си стихове и създала легенда около името му. На малкия площад в центъра на Любляна статуята на поета е отправила поглед в определена посока: който проследи погледа му, ще открие в другия край на площада лице на жена, изваяно върху стената на една от къщите. Там е живяла Юлия; Прешерн дори след смъртта си е потънал във вечно съзерцание на Невъзможната си любов.
А ако се беше борил повече?
Сърцето на Зедка се разтуптя — може би предчувстваше нещо лошо, някакво произшествие с децата й. Прибра се вкъщи тичешком: децата гледаха телевизия и ядяха пуканки. Тъгата й обаче не премина. Зедка си легна, спа почти дванайсет часа, а когато се събуди, нямаше желание да стане от леглото. Историята на Прешерн извика у нея образа на първия й любовник, за чиято съдба тя нищо не знаеше.
И Зедка се питаше: бях ли достатъчно настоятелна? Трябваше ли да приема ролята на любовница, вместо да поискам нещата да бъдат според моите очаквания? Борих ли се за първата си любов със същата стръв, с която се борих за народа си?
Зедка си отговори с „да“ , но тъгата й не минаваше. Това, което по-рано й се струваше раят — къщата близо до реката, мъжът, когото обичаше, децата, които ядяха пуканки пред телевизора, — започна да се превръща в ад. Днес, след много астрални пътувания и срещи с духове на ерудирани хора, Зедка знаеше, че всичко това са глупости. Бе използвала Невъзможната любов като извинение, като претекст, за да скъса с живота, който водеше и който изобщо не отговаряше на онова, което тя наистина очакваше от себе си.
Читать дальше