Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Пред него се намираше друго скорошно проучване, правено този път в Канада — страната с най-висок жизнен стандарт според някакъв американски вестник. Д-р Игор прочете следното:

• Според Канадския статистически справочник от някакво душевно разстройство са страдали:

40 % от хората между 15 и 34 години;

33 % от хората между 35 и 54 години;

20 % от хората между 55 и 64 години.

• Смята се, че всеки пети жител на страната страда от някакво психично смущение.

• Всеки осми канадец поне веднъж в живота си е постъпвал в болница за лечение на душевно разстройство.

„Чудесен пазар, много по-добър от този тук — помисли си той. — Колкото по-големи възможности имат хората, за да бъдат щастливи, толкова са по-нещастни.“

Д-р Игор анализира още няколко случая, като внимателно размисли кои от тях да сподели със Съвета и кои да разреши сам. Когато приключи, съвсем се бе разсъмнало и той изгаси осветлението. После нареди да извикат първия посетител — майката на пациентката, която бе направила опит за самоубийство.

— Аз съм майката на Вероника. Какво е състоянието на дъщеря ми?

Д-р Игор се поколеба дали да не й каже истината и да й спести неприятни изненади — в края на краищата и той имаше дъщеря със същото име. Но реши, че е по-добре да я премълчи.

— Все още не знаем — излъга той. — Трябва ни още една седмица.

— Не разбирам защо го е направила — ридаеше жената пред него. — Ние толкова я обичаме, опитахме се да й дадем най-доброто образование с цената на толкова жертви… Макар и да имахме проблеми, запазихме семейството, за да й дадем пример как да устоява на изпитанията. Тя има хубава работа, не е грозна и въпреки това…

— … въпреки това тя направи опит за самоубийство — прекъсна я д-р Игор. — Не се учудвайте, госпожо, така става. Хората са неспособни да осъзнаят, че са щастливи. Ако искате, мога да ви покажа статистиката за Канада.

— Канада ли?

Жената го погледна изненадано. Д-р Игор видя, че е успял да я поразсее, и продължи:

— Ето, вие идвате тук не за да научите как е дъщеря ви, а за да се оправдаете, че тя е направила опит за самоубийство. На колко е години?

— На двайсет и четири.

— С една дума, зряла жена с опит, която много добре знае какво иска и е в състояние сама да избира. Какво общо има това с вашия брак и с жертвите, които вие и мъжът ви сте правили? От колко време живее сама?

— От шест години.

— Виждате ли? Независима до мозъка на костите. И само защото един австрийски лекар — доктор Зигмунд Фройд, сигурно сте чували за него — е писал за нездравите отношения между родители и деца, до ден-днешен всички се самообвиняват за всичко. Нима индийците смятат, че детето, което е станало убиец, е жертва на родителското възпитание? Отговорете ми!

— Нямам представа — отвърна жената с нарастваща изненада. Дали пък лекарят не се бе заразил от собствените си пациенти?

— Тогава аз ще ви кажа отговора — продължи д-р Игор. — Индийците смятат, че е виновен убиецът, а не обществото, нито родителите, нито прадедите. Нима японците се самоубиват, ако някое от децата им реши да се дрогира и да излезе да стреля на улицата? Отговорът е същият: не! И забележете, всеизвестно е, че японците се самоубиват за щяло и нещяло; оня ден дори прочетох, че някакъв младеж се самоубил, защото не издържал кандидатстуденския изпит!

— Ще мога ли да говоря с дъщеря си? — попита жената, която очевидно не проявяваше никакъв интерес към японци, индийци и канадци.

— Веднага — каза д-р Игор, леко раздразнен, че тя го прекъсва. — Преди това обаче искам да разберете едно нещо: с изключение на някои тежки патологични случаи, хората полудяват, когато се опитат да избягат от рутината. Разбрахте ли ме?

— Разбрах ви много добре — отговори тя. — Ако мислите, че не съм способна да се грижа за нея, можете да бъдете спокоен: никога не съм се опитвала да променям живота си.

— Много добре — каза д-р Игор с видимо облекчение. — Представяли ли сте си такъв свят, в който да не сме длъжни да повтаряме всеки ден от живота си едно и също нещо? Ако решим например да ядем едва тогава, когато сме гладни, как ще успеят да се организират домакините и ресторантите?

„По-нормално би било да ядем тогава, когато сме гладни“ — помисли си жената, но нищо не каза от страх да не й забранят да говори с Вероника.

— Ще настъпи голямо объркване — отвърна тя. — Аз съм домакиня и разбирам какво искате да кажете.

— И тъй, имаме сутрешното кафе, обяда, вечерята. Трябва всеки ден да се будим в определен час и да си почиваме един ден в седмицата. По Коледа си разменяме подаръци, а по Великден прекарваме три дни край езерото. Доволна ли ще бъдете, ако мъжът ви поиска да се любите в трапезарията, само защото го е обзело внезапно желание?