Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Сестрата обаче стоеше като парализирана. Лекарката излезе и се върна с двама санитари и нова спринцовка. Мъжете хванаха истеричното създание, което буйстваше в средата на салона, и лекарката инжектира в изцапаната ръка на Вероника успокоителното до последната капка.

Намираше се в кабинета на д-р Игор, легнала в безупречно чисто легло със съвсем нови чаршафи. Той прослушваше сърцето й. Вероника се престори, че още спи, но нещо в гърдите й я бе издало, защото лекарят заговори с увереността, че тя го чува.

— Бъди спокойна — каза той. — Със здраве като твоето можеш да живееш сто години.

Вероника отвори очи. Някой я бе преоблякъл. Дали е бил д-р Игор? Дали я е видял гола? Главата й бе размътена.

— Какво казахте?

— Казах да бъдеш спокойна.

— Не, казахте, че ще живея сто години.

Лекарят отиде до бюрото си.

— Казахте, че ще живея сто години — повтори натъртено Вероника.

— В медицината нищо не е окончателно — измъкна се д-р Игор. — Всичко е възможно.

— Как е сърцето ми?

— Все така.

Това й бе достатъчно. Когато се сблъскват с тежък случай, лекарите казват „ще доживееш до сто години“, или „не е нещо сериозно“, или „сърцето и кръвното ти са като на младеж“, или „трябва да направим нови изследвания“… Сякаш ги е страх, че пациентът ще изпочупи всичко в кабинета им. Тя се опита да стане, но не успя: стаята бе започнала да се върти.

— Полежи още малко, докато се почувстваш по-добре! Не ми пречиш.

Чудесно, помисли си Вероника. А дори и да му пречеше, какво от това?

Д-р Игор бе опитен лекар — замълча и се престори, че чете документите, които бяха на писалището му. Когато сме заедно с някой друг и той нищо не казва, това ни дразни, атмосферата става напрегната, непоносима. Д-р Игор се надяваше момичето да заговори — така той щеше да събере още данни за доктората си върху лудостта и да доразвие метода на лечение.

Но Вероника не казваше нито дума. „Може би е достигнала много висока степен на отравяне с витриол“, помисли си д-р Игор и реши да наруши мълчанието, което ставаше напрегнато, дразнещо, непоносимо.

— Като че ли обичаш да свириш на пиано — каза той, избирайки съвсем произволно тема за разговор.

— А лудите обичат да слушат. Вчера един не се отлепи от пианото.

— Сигурно е бил Едуард. Той споделил с някого, че много му харесало. Кой знае, може пък да започне да яде като нормален човек.

— Нима един шизофреник може да обича музика? И да споделя това с останалите?

— Да, може. Обзалагам се, че в момента не знаеш какво говориш.

Този лекар — който с боядисаната си черна коса при- личаше повече на пациент — имаше право.

— Лечимо ли е? — поиска да узнае тя нещо повече за шизофрениците.

— Контролируемо е. Все още не е добре известно какво става в света на лудостта; всичко е ново, за десетина години процесите са се изменили. Шизофреникът е човек с естествена тенденция към отчуждаване от този свят до момента, в който някакъв факт — сериозен или незначителен, зависи от индивидуалното състояние — го накара да създаде действителност само за себе си. Случаят може да се влоши до пълно отчуждаване — което ние наричаме кататония — или да има подобрение, което позволява на болния да работи и да води нормален живот. Това зависи само от едно: от околната среда.

— Да създадеш действителност само за себе си — повтори Вероника. — Какво е всъщност действителността?

— Това, което болшинството от хората са решили, че трябва да бъде. Не е непременно най-добрата, нито най-логичната, а тази, която се е приспособила към колективното желание. Виждаш ли какво имам на врата си?

— Вратовръзка.

— Точно така. Отговорът ти е логичен, свързан, като на съвсем нормален човек: вратовръзка! Един луд обаче би казал, че имам на врата си смешен, ненужен, завързан по сложен начин шарен парцал, който затруднява движенията на главата и изисква по-голямо усилие, за да влезе въздухът в дробовете. Ако застана близо до някой вентилатор и не внимавам, мога дори да се удуша с този парцал. Ако някой луд ме попита за какво служи вратовръзката, ще трябва да му отговоря: за абсолютно нищо. Дори и за украса не служи, защото в днешно време се е превърнала в символ на заробване, власт, отчуждение. Вратовръзката служи единствено за това — като се прибереш вкъщи, да я махнеш с усещането, че си се отървал от нещо, за което дори не знаеш какво е. Но нима чувството на облекчение оправдава съществуването на вратовръзката? Не, разбира се. Въпреки това, ако попитам един луд и един нормален какво е това, за здрав ще бъде смятан оня, който отговори: вратовръзка. Не е важно кой е отговорил вярно, важно е кой има право.