Паулу Коелю - Вероника решава да умре

„Трябваше да съм по-луда.“ Но както се случва с повечето хора, бе направила това откритие твърде късно.

Обърна се, за да продължи към стаята си, когато някой я хвана за ръката. Силното успокоително, което й бяха инжектирали, още течеше по вените й, затова не реагира, когато Едуард, шизофреникът, внимателно я поведе в друга посока — към салона.

Луната все още беше в първата си четвърт и Вероника вече бе седнала на пианото — по мълчалива молба на Едуард, — когато дочу глас, идващ от трапезарията. Някой говореше с чуждестранен акцент, а Вероника не си спомняше да е чувала този акцент във „Вилет“.

— Не искам да свиря на пиано сега, Едуард. Искам да разбера какво става по света, за какво си говорят там, близо до нас, кой е този човек.

Едуард се усмихваше. Може би не разбираше ни дума от това, което му казваше. Но тя се сети за д-р Игор: шизофрениците могат да влизат и излизат от различните си действителности.

— Аз ще умра — продължи тя с надеждата, че думите й са логични. — Днес смъртта докосна с криле лицето ми и сигурно утре или малко по-късно ще почука на вратата ми. Ти не трябва да свикваш да слушаш пиано всяка вечер. Човек не трябва да свиква с нищо, Едуард. Виж мен например: отново започнаха да ми харесват слънцето, планините, проблемите — дори започнах да приемам факта, че сама съм си виновна за това животът ми да е лишен от смисъл. Бих искала да видя отново площада на Любляна, да изпитвам омраза и любов, отчаяние и досада, всички онези прости и глупави неща, които са част от ежедневието, но придават някакъв вкус на съществуването. Ако можех да изляза оттук, щях да си позволя да бъда луда, защото всички са луди, а най-лошите луди са онези, които не знаят, че са такива, защото само изпълняват нарежданията на другите. Но това е невъзможно, разбираш ли? Така както е невъзможно ти да чакаш по цял ден да дойде вечерта и една от болните да свири на пиано, защото това скоро ще приключи. Моят и твоят свят си отиват.

Стана, докосна нежно лицето на младежа и отиде в трапезарията. Отвори вратата и видя странна сцена: масите и столовете бяха изтикани до стената и в средата бе освободено обширно пространство. Там, на пода, бяха насядали членовете на Братството и слушаха някакъв мъж в официален костюм и вратовръзка.

— …и тъй, поканили Насър ад-Дин, великия учител на традицията на мистиците суфи, да изнесе беседа — говореше той.

Когато вратата се отвори, всички в залата погледнаха към Вероника. Мъжът с костюма се обърна към нея и каза:

— Седнете.

Тя седна на пода до жената с белите коси. Мари, същата, която се бе държала много агресивно на първата им среща. За нейно учудване Мари я поздрави с усмивка.

Мъжът с костюма продължи:

— Насър ад-Дин обявил беседата за два часа следобед и се очертавало да има голям успех: били продадени всичките хиляда места, а над 600 души останали извън залата, за да присъстват на беседата чрез телевизионен мост. Точно в два часа в залата влязъл един от асистентите на Насър ад-Дин и съобщил, че поради форсмажорни обстоятелства беседата ще започне по-късно. Някои от присъстващите възмутено станали от местата си, поискали да им върнат парите и си излезли. Въпреки това в залата и извън нея все още имало много хора. В четири следобед учителят все още не се бил появил и хората започнали да се разотиват, прибирайки обратно парите си: в края на краищата работното време бе изтекло и бе дошъл моментът да си ходят вкъщи. В шест часа от 1700 зрители, дошли в началото, останали по-малко от сто. В този момент влязъл Насър ад-Дин. Изглеждал съвсем пиян и започнал да се закача с някакво хубаво момиче, което седяло на първия ред. Изненадата у хората започнала да прераства във възмущение: как може този човек да се държи по подобен начин, след като са го чакали четири часа? Надигнал се неодобрителен ропот, но учителят не му обърнал никакво внимание, а продължил да закача момичето на висок глас: казал й, че е много секси, и я поканил да пътешества с него из Франция.

Ама че учител, помисли си Вероника. Добре, че никога не съм вярвала в подобни неща. След като наругал хората, които негодували, Насър ад-Дин се опитал да стане от стола, но се сгромолясал на пода. Възмутени, присъстващите решили да си тръгват. Говорели помежду си, че това е истинско шарлатанство и че ще се оплачат във вестниците от пошлия спектакъл.

В залата останали девет души. След като всички недоволни напуснали помещението, Насър ад-Дин станал. Бил трезвен, очите му излъчвали светлина, около него имало ореол на достойнство и мъдрост. „Вие, които сте тук, сте единствените, които трябва да ме изслушате — казал той. — Издържахте двете най-трудни изпитания по пътя към духовното: търпението да изчакате подходящия момент и смелостта да не се разочаровате от това, което видяхте. Вие сте тези, които ще науча на нещо.“ И Насър ад-Дин им обяснил някои от техниките на мистиците суфи.