Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Мари би могла да го обвини и в „подбуждане към престъпление“: привлякъл е вниманието на Адам и Ева към мястото, където се намира дървото. Ако не го беше споменал, на земята са щели да се изредят много поколения, без никой да прояви интерес към забранения плод, който сигурно е бил в гора, пълна с еднакви дървета, и следователно не е представлявал кой знае каква ценност.

Но Бог не постъпил така. Точно обратното, написал закона и намерил начин да убеди някого да го престъпи само за да въведе Наказанието. Знаел, че на Адам и Ева ще им доскучае от толкова съвършени неща и че рано или късно ще подложат на изпитание търпението му. И изчаквал, защото и на Него самия — Всемогъщия Господ Бог — му било доскучало от съвършено функциониращия свят: ако Ева не бе изяла ябълката, какво друго интересно щеше да се случи през всичките тези милиарди години?

Нищо.

Когато законът бил нарушен. Господ — Всемогъщия съдия — на всичко отгоре симулирал преследване, сякаш не знаел всички възможни скривалища. И Той тръгнал заедно с ангелите, които гледали и се забавлявали на шегата (сигурно и техният живот бил много скучен, откакто Луцифер напуснал Небесата). Мари нагледно си представяше този откъс от Библията, който би могъл да се превърне в хубава сцена на някой трилър: стъпките на Господ Бог, изплашените погледи, които Адам и Ева си разменят, краката, които спират пред скривалището.

„Къде си?“ — попитал Господ.

„Чух стъпките ти в градината, изплаших се и се скрих, понеже съм гол“, отговорил Адам, без да знае, че това твърдение го превръща в обвиняем за извършено престъпление.

Готово! Чрез проста машинация, преструвайки се, че не знае къде е Адам, нито поради каква причина е избягал, Господ постигнал това, което искал. Дори решил да отиде още по-далеч, за да не остави никакво съмнение у присъстващата публика от ангели, които внимателно следяли този епизод.

„Кой ти каза, че си гол?“ — попитал Господ, знаейки много добре, че на този въпрос може да се даде един-единствен отговор: „Ядох от дървото и така разбрах.“ С този въпрос Господ показал на ангелите, че е справедлив и че осъжда семейството въз основа на всички съществуващи доказателства. Оттам нататък нямало значение дали вината била у жертвата, или не, нито пък имало смисъл да го молят за прошка. Господ искал да даде пример на всички земни и небесни същества — да не би някое от тях пак да се осмели да престъпи Неговата воля.

Господ изгонил семейството, чиито деца също трябвало да плащат заради престъплението (както става и днес с децата на престъпниците), и така била създадена юридическата система: закон, нарушение на закона (няма значение дали е логично или абсурдно), съдебен процес (в който по-хитрият побеждава по-наивния) и наказание.

И понеже цялото човечество било осъдено без право на обжалване на присъдата, човешките същества решили да създадат защитни механизми — в случай че на Господ му хрумне отново да наложи деспотичната Си власт. Ала вследствие на хиляди проучвания хората изнамерили толкова много възможности, че накрая дори прекалили — и сега правосъдието е една плетеница от клаузи, юриспруденции и противоречиви текстове, които на никого не са съвсем ясни.

И какво се случило, когато нещата стигнали дотам, че Господ решил да промени намеренията си и да изпрати Своя Син да спаси света? Попаднал в мрежите на правосъдието, което самият Той бил създал. Плетеницата от закони причинила такова объркване, че Синът Му бил разпнат на кръст. Процесът бил сложен: от Ана към Каиафа, от първосвещениците към Пилат, който изтъкнал, че според римското законодателство не разполага с достатъчно закони. От Пилат към Ирод, който от своя страна изтъкнал, че юдейското законодателство не позволява издаване на смъртна присъда. И отново от Ирод към Пилат, който още веднъж се опитал да се измъкне, предлагайки на народа юридическо споразумение: наредил да Го бичуват и да покажат раните Му, но и това се оказало безрезултатно. И както правят съвременните прокурори, Пилат решил да се издигне за сметка на осъдения: предложил да размени Исус срещу Варава, знаейки, че правосъдието по негово време вече се било превърнало в голям спектакъл, който се нуждаел от грандиозен финал — смъртта на обвиняемия.

Накрая Пилат приложил оня член, който предоставя на съдията — а не на подсъдимия — правото на съмнение: измил си ръцете, което ще рече „нито да, нито не“. Това била още една хитрост, която позволявала да се запази римската юридическа система, без да се накърни връзката с местните магистрати, като в същото време тежестта на решението се прехвърли върху народа. Но конкретно при тази присъда възникнали проблеми и се наложило от столицата на империята лично да дойде инспектор и да провери какво се е случило.