Паулу Коелю - Вероника решава да умре

„Ще умра вътре в киното!“

Стори й се, че разбира какво става с нея, защото преди много години една нейна приятелка бе умряла в някакво кино: спукала се аневризма в мозъка й. Церебралните аневризми са като бомби с часовников механизъм. Кръвоносните съдове на места се разширяват — като балоните на износените гуми — и могат да останат така цял живот, без нищо да му стане на човек. Никой не знае, че има аневризма, докато случайно не бъде открита — например след рентгенова снимка на мозъка, направена по друг повод, — или в момента, когато самата аневризма се спуква и залива всичко с кръв. Човек веднага изпада в кома и обикновено малко след това умира.

Докато вървеше по коридора в тъмната зала. Мари си спомни за приятелката, която бе изгубила. Най-странното всъщност било това, че спукването на аневризмата засегнало възприятията й: тя като че ли била пренесена на някаква друга планета, а предметите около себе си сякаш виждала за пръв път. И ужасният, необясним страх, паниката, че е съвсем сама на тази планета. Смъртта.

„Не мога да мисля. Трябва да се престоря, че всичко е наред, и нещата ще се оправят.“

Опита се да се държи нормално и за няколко секунди странното усещане понамаля. От момента, в който се бе появил първият симптом на тахикардия, до мига, в който стигна до вратата, изминаха двете най-ужасни минути в живота й. Когато излязоха в осветеното фоайе, като че ли всичко започна отново. Цветовете бяха ярки, уличният шум сякаш проникваше отвсякъде и нещата изглеждаха съвсем недействителни. Започна да забелязва подробности, на които никога преди това не бе обръщала внимание: остротата на зрението например, която обхващаше само едно малко пространство, към което насочваме очите си, докато останалото е съвсем размазано.

Отиде още по-далеч: осъзна, че всичко, което вижда наоколо, е само сцена, създадена от електрически импулси в мозъка й, които от своя страна използваха светлинни импулси, преминаващи през желатинообразното тяло, наречено „око“. Не. Не биваше да се замисля върху това. Ако тръгнеше по тоя път, щеше съвсем да се побърка.

Страхът от аневризмата вече беше преминал: излезе жива от залата, а приятелката й дори не бе успяла да стане от фотьойла.

— Ще извикам линейка — каза мъжът й, след като видя пребледнялото лице и безкръвните устни на жена си.

— Извикай такси! — помоли тя, като се вслушваше в звуците, излизащи от устата й, и осъзнаваше вибрацията на всяка гласна струна.

Да отиде в болницата означаваше да признае, че наистина е много зле: Мари бе решена да се бори до последната минута, стига само нещата да станат пак такива, каквито са били.

Излязоха от фоайето и пронизващият студ като че ли оказа положителен ефект; Мари възвърна отчасти самообладанието си, но не можа да се освободи от паниката, от необяснимия ужас. Докато мъжът й отчаяно търсеше такси в този час, тя седна на бордюра на тротоара и се опита да не гледа наоколо — защото децата, които играеха, минаващият автобус, музиката, която се носеше от близкия лунапарк, всичко това й се струваше съвсем сюрреалистично, страшно, нереално. Най-сетне се появи някакво такси.

— Към болницата! — каза мъжът й, като й помагаше да се качи в колата.

— Към къщи, за бога! — помоли тя. Не искаше повече да бъде на чужди места, отчаяно се нуждаеше от познати предмети, които са винаги едни и същи и ще могат да уталожат страха й.

Докато таксито се движеше към дома им, сърцебиенето й постепенно намаля, а температурата на тялото й се нормализира.

— По-добре съм — каза тя на мъжа си. — Сигурно съм яла нещо развалено.

Когато пристигнаха вкъщи, светът отново бе станал такъв, какъвто го познаваше от дете. Видя, че мъжът й се запъти към телефона, и го попита какво ще прави.

— Ще извикам лекар.

— Няма нужда. Ето, погледни ме, чувствам се съвсем добре.

Лицето й бе възвърнало цвета си, сърцето й биеше нормално, а непреодолимият страх бе изчезнал.

През нощта Мари спа тежко и се събуди с увереността, че са й сложили нещо в кафето, което бе пила, преди да влязат в киното. Всичко това бе само опасна шега и в късния следобед тя бе решила да извика прокурор и да отидат до бара, за да открият безотговорния автор на тази идея.

На другия ден отиде на работа, довърши няколко висящи дела, постара се да бъде непрекъснато заета с нещо — преживяното все още я плашеше и тя изпитваше нужда да убеди самата себе си, че това никога няма да се повтори.

Обсъди с един от съдружниците си филма за Салвадор и мимоходом спомена, че вече е изморена по цял ден да прави едно и също.