Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Някои от пациентите не търсеха отговора: отдавна се бяха отказали и се бяха превърнали в част от един свят, в който не съществуват нито живот, нито смърт, нито пространство, нито време. Други обаче бяха принудени да размислят и Мари беше сред тях.

Вероника спря да свири за миг и погледна Мари, която стоеше вън, на нощния студ, облечена само с тънка жилетка: и тя ли искаше да се самоубие? „Не, аз съм тази, която поиска да се самоубие.“ И отново засвири. През последните дни от живота си най-сетне бе осъществила своята голяма мечта да свири от сърце и душа колкото и когато намери за добре. Какво от това, че единствената й публика бе един шизофреник; той, както изглежда, разбираше от музика, а това единствено имаше значение.

Мари никога не бе искала да се самоубива. Напротив, преди пет години бе гледала в същото кино, в което бе отишла днес, ужасяващ филм за мизерията в Салвадор, който я накара да се замисли колко ценен би могъл да бъде животът й. По онова време децата й вече бяха големи, с професии, и тя бе решила да изостави досадната и безкрайна работа на адвокат и да посвети останалата част от дните си на някоя хуманитарна организация. Слуховете за гражданска война в страната се увеличаваха, но Мари не им вярваше: бе невъзможно в края на века Европейската общност да допусне нова война пред вратите си.

От другата страна на света обаче имаше огромен избор от трагедии: измежду тях бе и трагедията на Салвадор с децата му, които скитаха по улиците, гладуваха и бяха принудени да проституират.

— Какъв ужас! — каза тя на мъжа си, седнал във фотьойла до нея.

Той кимна в знак на съгласие.

Мари отдавна отлагаше решението си, но може би беше дошъл часът да разговаря с него. Бяха получили всичко най-хубаво, което животът би могъл да им предостави: дом, работа, добри деца, необходимият уют, културни развлечения. Защо сега да не направят и нещо за ближния? Мари имаше познати в Червения кръст и знаеше, че има много места по света, където спешно се нуждаят от доброволци.

Беше й омръзнало от бюрокрация, от процеси, от това да се чувства неспособна да помогне на хора, които години наред разрешаваха проблеми, създадени от други. А работата й в Червения кръст щеше незабавно да даде резултат.

Реши, щом излязат от киното, да му предложи да пият някъде кафе и да обсъдят идеята. На екрана член на салвадорското правителство даваше скучно обяснение за някаква несправедливост, когато изведнъж Мари почувства как сърцето й ускорено заби. Каза си, че нищо й няма. Може би беше получила задух от спарения въздух в киното; ако симптомът не изчезнеше, щеше да отиде във фоайето да подиша малко.

Но събитията се развиха много бързо — сърцето й продължи да бие все по-силно, започна да я облива студена пот. Изплаши се и се опита да насочи вниманието си към филма, като се надяваше по този начин да освободи съзнанието си от всякакви лоши мисли. Видя, че не е в състояние да следи това, което става на екрана; картините се сменяха, виждаха се и надписите, ала Мари сякаш бе навлязла в някаква съвсем различна действителност, където всичко това бе странно, неуместно и принадлежеше на един свят, в който тя никога преди това не е била.

— Зле ми е! — каза на мъжа си.

Опитала се бе да избегне това изречение, защото то означаваше, че с нея нещо не е наред, но беше невъзможно да го отлага повече.

— Хайде да излезем — отвърна той.

Когато хвана жена си, за да й помогне да стане, забеляза, че ръката й е леденостудена.

— Няма да мога да изляза оттук! Моля те, обясни ми какво става!

Мъжът й се изплаши. Лицето на Мари бе покрито с пот, а очите й блестяха особено.

— Успокой се! Ще отида да извикам лекар.

Тя се отчая. В думите имаше смисъл, но всичко останало я плашеше — киното, полумракът, хората, които бяха насядали едни до други и гледаха светещия екран. Сигурна беше, че е жива, би могла дори да докосне живота наоколо, сякаш е някаква твърда материя. Никога преди това не бе изпитвала подобно нещо.

— Не ме оставяй тук сама! Ще стана и ще изляза с теб. Върви бавно!

Двамата се извиниха на зрителите от същия ред и тръгнаха към дъното на залата, където бе изходът. Сърцето на Мари щеше да се пръсне и тя бе сигурна, съвсем сигурна, че никога няма да успее да излезе оттук. Всичко, което правеше — да стъпва ту с единия, ту с другия крак, да моли за извинение, да се вкопчва в ръката на мъжа си, да вдишва и издишва, — всеки неин жест й се струваше съзнателен и обмислен и това я ужасяваше. Никога през живота си не се бе страхувала толкова.