Паулу Коелю - Вероника решава да умре

— Може би вече е време да се пенсионирам.

— Ти си една от най-добрите ни юристки — отвърна съдружникът. — А и правото е една от малкото професии, в които възрастта винаги е предимство. Защо не си вземеш по-дълга отпуска? Сигурен съм, че ще се завърнеш при нас, изпълнена с желание за работа.

— Бих искала животът ми да поеме в друга посока. Да изживея приключение, да помогна на другите, да сторя нещо, което никога не съм правила.

Разговорът спря дотук. Тя отиде в центъра, обядва в по-скъп ресторант от този, в който винаги обядваше, и се върна по-рано в кантората — от този момент започваше постепенно да подготвя оттеглянето си.

Останалите служители все още не се бяха върнали и Мари използва това време, за да види каква работа имаше за довършване. Отвори чекмеджето, за да вземе писалката, която винаги държеше на едно и също място, но не можа да я намери. За част от секундата й мина през ума, че е постъпила странно, като не е върнала писалката там, където трябва.

Това бе достатъчно, за да се разтупти сърцето й и ужасът от предишния ден да се върне с цялата си сила. Мари застина неподвижно. Слънцето, което проникваше през щорите, придаваше на всички предмети различен цвят, по-ярък, по-агресивен, но тя имаше чувството, че в следващата минута ще умре; всичко тук бе толкова странно, какво правеше тя в тази кантора?

„Боже мой, не вярвам в теб, но те моля да ми помогнеш!“

Отново я изби студена пот и разбра, че не може да овладее страха си. Ако в този момент влезеше някой, щеше да забележи изплашения й поглед и с нея беше свършено.

„Студът!“

Предишния ден студът й бе помогнал да се почувства по-добре, но как да стигне до улицата? Отново възприемаше всяка подробност, свързана с нея — ритъмът на дишането (имаше моменти, в които чувстваше, че ако не вдишва и не издишва, тялото й не би могло да стори това от само себе си), движението на главата (образите променяха местата си така, сякаш някаква телевизионна камера непрекъснато се въртеше), сърцето й, което биеше все по-бързо, а тялото й бе плувнало в студена, лепкава пот.

И ужасът. Без да може да си обясни защо, се страхуваше да направи каквото и да било, да стане от стола, да пристъпи…

„Ще ми мине.“

Вчера й бе минало. Но сега беше на работа, какво да направи? Погледна си часовника — и той й заприлича на някакъв абсурден механизъм с две стрелки, които се въртяха около една и съща ос и посочваха някаква мярка за време, за която никой никога не бе казал защо трябва да бъде 12, а не 10 — като всички останали мерки, измислени от човека.

„Не трябва да мисля за тези неща! Ще полудея!“

Луда! Може би тази бе точната дума за онова, което ставаше с нея. Мари стана, мобилизирайки пялата си воля, и се отправи към тоалетната. За щастие кантората бе празна и тя успя да стигне дотам за една минута, която й се стори цяла вечност. Изми си лицето и странното усещане почти изчезна, но страхът остана.

„Ще ми мине — каза си тя. — Вчера ми мина.“

Спомни си, че предишния ден всичко бе продължило около половин час. Заключи се в една от тоалетните, седна върху чинията и сложи глава на коленете си. В това положение обаче ударите на сърцето й се чуваха по-силно и Мари веднага се изправи.

„Ще ми мине.“

Остана там. Струваше й се, че вече не познава самата себе си и че с нея е свършено. Чуваше стъпки на хора, които влизаха и излизаха, пускаха и спираха крановете на чешмите, водеха ненужни разговори върху банални теми. На няколко пъти се опитаха да отворят вратата на тоалетната, където беше тя, но Мари промърморваше нещо и те се отказваха. Шумът от тоалетните казанчета отекваше така страховито, сякаш щеше да събори сградата и да прати всички на оня свят. Както бе предвидила, страхът й премина и сърцето й заби нормално. Добре че секретарката й не си вършеше работата както трябва, та не забеляза отсъствието й, в противен случай цялата кантора щеше да се стече в тоалетната и да я пита дали не се чувства зле.

Когато се увери, че отново може да се владее, Мари отвори вратата и дълго плиска лицето си с вода, преди да се върне в кантората.

— Без грим сте — каза й една от стажантките. — Искате ли да ползвате моя?

Мари не си даде труда да отговори. Влезе в кабинета си, взе си чантата и другите лични вещи и каза на секретарката си, че се прибира вкъщи.

— Но вие имате толкова насрочени срещи! — запротестира секретарката.

— Ти си тук не за да даваш заповеди, а за да ги изпълняваш. Прави каквото ти казвам: отмени срещите!