Паулу Коелю - Вероника решава да умре

— Става дума за вашия съпруг — каза той. -Това е молба за развод. Той, разбира се, ще поеме разходите по престоя ви в болницата за времето, през което сте тук.

Този път Мари не реагира. Подписа всичко, макар и като опитен юрист да знаеше, че би могла да протака делото до безкрайност. После отиде при д-р Игор и му каза, че симптомите на паниката са се появили отново.

Д-р Игор разбра, че тя лъже, но удължи престоя й за неопределено време.

Вероника реши да си ляга, но Едуард продължаваше да стои до пианото.

— Изморена съм, Едуард. Имам нужда от сън.

Би искала да продължи да свири за него, да извади от притъпената си от лекарствата памет всички сонати, реквиеми и адажиа, които знаеше, защото той умееше да се възхищава, без да е твърде взискателен. Но тялото й не издържаше повече.

Той беше толкова красив! Ако можеше да излезе поне за малко от своя свят и да погледне на нея като на жена, то тогава последните й нощи на тая земя щяха да бъдат най-хубавите в живота й, защото единствено Едуард разбираше, че Вероника е артистка. С този мъж бе създала връзка, каквато никога по-рано не бе имала — посредством чистата емоция на една соната или един менует. Едуард бе идеалният мъж. Чувствителен, възпитан, той бе разрушил един скучен свят, за да го създаде отново в главата си, този път с други цветове, персонажи, истории. И в този нов свят влизаше и една жена, пиано и луна, която продължаваше да се пълни.

— Бих могла да се влюбя в теб, да ти дам всичко от себе си — каза му тя, знаейки, че той не може да я разбере. — Ти искаш от мен само малко музика, ала аз съм много повече от това, което мислех, че съм, и бих желала да споделя други неща, които осъзнах.

Едуард се усмихна. Дали бе разбрал? Вероника се изплаши — в учебника за добри маниери пишеше, че не трябва да се говори за любов по толкова директен начин и никога с мъж, когото е виждала само няколко пъти. Но реши да продължи, защото нямаше какво да губи.

— Ти си единственият мъж на земята, в когото мога да се влюбя, Едуард. И то само защото няма да чувстваш липсата ми, когато умра. Не знам какво изпитва един шизофреник, но едва ли е мъка по някого. Може би в началото ще те учудва това, че нощем няма да има музика, но винаги когато изгрее луната, ще се намери някой, който да свири сонати, особено в санаториум като този — нали всички ние сме „лунатици“.

Не знаеше каква е връзката между лудите и луната, но сигурно бе много силна, след като използваха подобна дума, с която да назовават душевно болните.

— И аз няма да чувствам липсата ти, Едуард, защото ще съм мъртва, далеч оттук. И тъй като не се страхувам, че ще те изгубя, а и ми е все едно какво ще си помислиш за мен, днес свирих за теб като влюбена жена. Беше чудесно! Това бе най-хубавият момент от живота ми!

Погледна Мари, която все още бе навън. Спомни си думите й. И пак се обърна към младежа пред нея. Вероника си съблече пуловера и се приближи до Едуард — ако трябва да направи нещо, то нека бъде сега. Мари няма да издържи дълго вън на студа и скоро ще влезе в салона.

Той отстъпи. Въпросът в очите му бе друг: кога ще се върне на пианото? Кога ще изсвири някоя нова мелодия, за да изпълни душата му със същите цветове, страдания, болки и радости, вдъхновявали онези луди композитори, чиито творби се слушат от толкова поколения?

— Жената, която е вън, ми каза: „Мастурбирай. Узнай докъде искаш да достигнеш.“ Дали ще мога да отида по-далеч оттам, докъдето винаги съм достигала?

Тя го хвана за ръка и поиска да го отведе до дивана, но Едуард любезно се възпротиви. Предпочиташе да стои прав там, където е, до пианото, очаквайки търпеливо тя да засвири отново.

Вероника се смути, но веднага си даде сметка, че няма какво да губи. Беше мъртва, какъв смисъл имаше да подхранва страховете и предразсъдъците, които открай време поставяха ограничения в живота й? Свали си блузата, панталона, сутиена, бикините и застана гола пред него.

Едуард се засмя. Тя не разбра защо, само забеляза, че той се бе засмял. Внимателно взе ръката му е я постави върху клитора си; ръката му остана там, неподвижна. Вероника се отказа и я отдръпна оттам.

Имаше нещо, което я възбуждаше много повече от желанието за физически контакт с този мъж: фактът, че може да прави каквото поиска, че не съществуват ограничения — сигурно всички спяха, с изключение на жената отвън, която можеше да влезе всеки момент.

Кръвта й започна да кипи и студът, който бе почувствала, след като се съблече, постепенно изчезна. Двамата стояха прави, един срещу друг, тя бе гола, а той — съвсем облечен. Вероника спусна ръката си към клитора и започна да мастурбира. Правила го бе и преди, сама или с някой партньор, но никога в подобна ситуация, където мъжът не проявяваше ни най-малък интерес към това, което ставаше.