Харлан Коубън - Дръж се здраво

Точно така. Кариерата, майчинството, щастливият брак — жонглирала бе с трите с невероятна лекота, нали?

Само че сега топките почваха да падат по пода. Дори и кариерата й бе в опасност, ако можеше да се вярва на онези агенти от ФБР.

— Има ли някакви новини от банките за донори? — попита Сюзън Лоримън.

— Още не.

— Ние с Данте обсъждаме разни варианти. Да разгласим, че търсим донор. Ходих до училището на Лукас. Дъщерята на Майк, Джил, също учи там. Поговорих с някои от учителите. Идеята им се видя страхотна. Ще проведем кампанията идната събота. Ще призовем всички да се регистрират в банката за донори.

— Може да е от полза — кимна Айлийн.

— Но и вие ще продължите да търсите, нали? Искам да кажа, нали положението не е безнадеждно?

Айлийн просто не бе в настроение за подобен разговор.

— Но не е и обнадеждаващо.

Сюзън Лоримън прехапа долната си устна. Толкова лесно й бе да изглежда красива, че чак можеше да й се завиди. Имаше страхотно въздействие върху мъжете. Айлийн бе забелязала, че и Майк придобиваше една особена нотка в гласа си в присъствието на Сюзън Лоримън.

Сервитьорката се приближи с каната с кафето. Айлийн й кимна да им сипе, но Сюзън попита какъв билков чай предлагат. Сервитьорката я изгледа така, сякаш онази искаше да й направят клизма. Тогава Сюзън помоли да й донесе какъвто чай имат. Сервитьорката се върна с торбичка „Липтън“ и я заля с гореща вода.

Сюзън Лоримън се втренчи в чашата, сякаш в нея се съдържаше някакво божествено откровение.

— Много трудно родих Лукас. Седмица преди да се роди хванах пневмония и тъй силно кашлях, че чак спуках ребро. Взеха ме в болница. Болката бе непоносима. Данте не се отдели от леглото ми. Отказваше да мръдне.

Сюзън поднесе бавно чая към устните си с две ръце, сякаш държеше ранено птиче в дланите си.

— Когато разбрахме, че Лукас е болен, проведохме семеен съвет. Данте се държеше като мъжкар, разправяше как като единно семейство ще надделеем над болестта — ние сме от рода Лоримън, повтаряше през цялото време, — но през нощта излезе навън и така рида, че се уплаших да не направи нещо със себе си.

— Мисис Лоримън?

— Наричайте ме Сюзън за по-лесно.

— Разбирам ви, Сюзън. Той е като онези бащи на поздравителните картички „Холмарк“. Къпал е бебето. Сменял е пелените. Тренирал е детския отбор по футбол и вестта, че не е баща на детето, направо ще го довърши. В общи линии познах, нали?

Сюзън Лоримън отпи нова глътка чай. А Айлийн си мислеше за Хършел, за това, че не им е останало нищо. Дали пък Хършел няма някоя връзка, мина й през ума — с оная сладникавата разведена нова рецепционистка, дето все се смее на шегите му — и реши, че отговорът най-вероятно е „да“.

„Какво ни е останало, Айлийн…?“

Мъж, който задава подобен въпрос, отдавна е отписал брака си. Просто Айлийн бе осъзнала прекалено късно, че той вече си е отишъл.

— Не ме разбирате — каза Сюзън Лоримън.

— А и надали ми трябва. Вие не искате той да научи. Това е пределно ясно. Знам и че Данте ще бъде покрусен от мисълта. Семейството ви като цяло ще пострада. И това ми е ясно. Но не ме занимавайте с тези неща, ако обичате. Нямам никакво време, честно казано. Мога цяла лекция да ви прочета как всичко това е трябвало да ви мине през ума девет месеца преди да се роди Лукас, но сега е уикенд, мое лично време, а и аз си имам своите проблеми. А и, честно казано, не се интересувам от моралните ви недостатъци, мисис Лоримън. Интересувам се единствено от здравето на сина ви. Точка. Край на историята. И ако мога да го излекувам с цената на брака ви, съгласна съм да се подпиша под молбата за развод. Ясно ли се изразявам?

— Напълно.

Сюзън сведе поглед. С престорена свенливост — израз, който Айлийн и преди бе чувала, но чак сега разбра истинския му смисъл. А именно това наблюдаваше в момента. Колко ли мъже биха отстъпили — бяха отстъпили — пред подобен ход?

Не биваше да поставя всичко това на лична основа. Айлийн пое дъх и се опита да се абстрахира от собствените си проблеми — отвращението й от прелюбодеянието, страховете й за бъдещето без мъжа, с който се бе събрала за цял живот, притесненията й около клиниката и въпросите, които федералните агенти й бяха задали.

— Не разбирам защо всъщност той трябва да знае — каза Айлийн.

Сюзън вдигна поглед и в очите й се появи някаква искрица надежда.

— Можем по съвсем дискретен начин да се обърнем към биологичния му баща — продължи Айлийн. — Да го помолим за кръвна проба.