Харлан Коубън - Дръж се здраво

Искрицата угасна.

— Изключено!

— Защо?

— Просто няма начин.

— Както желаете, Сюзън. Но той представлява най-големият ви шанс. — Тонът й се бе изострил. — Опитвам се да ви помогна, но така или иначе, не съм тук да слушам приказките ви за чудото-рогоносец Данте. Състоянието на семейството ви ме интересува, но само до определена степен. Аз съм лекуващият лекар на сина ви, а не някакъв психоаналитик или свещеник. Ако търсите разбиране или индулгенция, сбъркали сте адреса. Кой е бащата?

Сюзън затвори очи.

— Не можете да ме разберете.

— Ако не ми кажете името, ще уведомя съпруга ви. — Изтърва думите. Гневът я бе обзел напълно. — Поставяте изневярата си над здравето на детето ви. Жалка сте. Няма да ви го позволя.

— Моля ви.

— Кой е бащата, Сюзън?

Сюзън обърна глава настрани, задъвкала долната си устна.

— Попитах кой е бащата.

Най-после Сюзън отговори:

— Не знам.

Айлийн Голдфарб запримига на ситно. Отговорът застана помежду им като някаква пропаст, която Айлийн не знаеше как да прескочи.

— Разбирам.

— Нищо не разбирате.

— Имала сте повече от един любовник. Знам, че ви е неудобно да го признаете. Но все се надяваме, че поредният ще е последният, нали така?

— Не съм имала повече от един любовник. Изобщо нямах любовник.

Айлийн не отвърна. Не беше сигурна в каква посока поема разговорът им.

— Изнасилиха ме.

Майк седеше в стаята за разпити и се мъчеше да запази спокойствие. Отпред на стената висеше голямо правоъгълно огледало — най-вероятно едностранен прозорец за наблюдение от съседната стая. Останалите стени бяха в зеления цвят на училищни тоалетни. Подът бе застлан със сив линолеум.

В стаята с него бяха двама. Единият седеше в ъгъла като наказано дете. Държеше химикалка и бележник и не вдигаше поглед. Другият — онзи, който бе извадил значка и пистолет пред клуба „Джагуар“ — бе черен, с диамантче на обицата на лявото ухо. Крачеше напред-назад с незапалена цигара в ръка.

— Аз съм специален агент Дарил ЛаКру — обяви разхождащият се. — А този е Скот Данкън — офицерът за свръзка между Агенцията за борба с наркотиците и Федералната прокуратура. Уведомиха ли ви за правата ви?

— Да.

ЛаКру кимна.

— И нямате нищо против да разговаряме?

— Нямам.

— Моля да подпишете декларацията пред нас.

Майк се подписа. При нормални обстоятелства нямаше да го направи. Последствията му бяха известни. Моу вече се е обадил на Тиа. Тя сигурно вече е на път. Или ще го представлява, или му е уредила друг адвокат. Дотогава трябваше да мълчи. В момента обаче всичко това не го вълнуваше.

ЛаКру продължаваше да крачи напред-назад.

— Знаете ли защо ви задържахме? — попита.

— Не знам — отвърна Майк.

— Ни най-малка представа ли нямате?

— Въобще.

— Какво търсехте днес в клуб „Джагуар“?

— А вие защо ме следяхте?

— Доктор Бай?

— Слушам ви.

— Аз съм пушач. Известно ли ви е това?

Майк бе озадачен от въпроса.

— Виждам цигарата.

— Запалена ли е?

— Не е.

— И мислите ли, че това ми доставя удоволствие?

— Откъде да знам.

— Точно така. Навремето пушех в тази стая. Не защото исках да плаша заподозрените или да им духам дим в лицето, макар че и това съм правил. Не. Пушех, защото ми харесваше. Позволяваше ми да се отпусна. Сега, след всичките нови закони, не ми разрешават да паля. Слушате ли какво ви говоря?

— Предполагам.

— С други думи, законът не разрешава на човек да релаксира. Това ми е неприятно. Имам нужда да пуша. По тази причина, когато съм тук, съм вкиснат. Държа цигарата между пръстите си и жадувам да я запаля. Но не мога. Все едно да заведеш коня си до реката, но да не му даваш да пие. В случая не търся съчувствие от вас, но искам да сте наясно как стоят нещата, защото вече почна да ми писва от вас. — Трясна с длан по масата, но запази равномерния си тон. — Нямам намерение да отговарям на въпросите ви. Вие ще отговаряте на моите. Наясно ли сме?

— Може би ще трябва да изчакам адвоката си — каза Майк.

— Чудесно. — Обърна се към Данкън в ъгъла. — Скот, имаме ли достатъчно улики, за да го задържим?

— Имаме.

— Прекрасно. Дай да го направим. Вкарай го в системата за уикенда. Кога смяташ, че ще влезе в съда, за да му определят гаранция?

Данкън сви рамене.

— До няколко часа. Но може да му се наложи да изчака и до сутринта.

Майк се мъчеше паниката му да не проличи.

— В какво ме обвинявате?

ЛаКру сви рамене.