Харлан Коубън - Дръж се здраво

През онези първоначални заредени с емоции дни Тиа очакваше Адам да се преобрази в онова сладко, добро момченце… каквото всъщност никога не е бил. Но и момчетата не можеш да ги щракаш като ключ на лампа. Вярно, бе станал по-добър, по това спор нямаше. И сега бе на алеята. Пазеше вратата, докато баща му го обстрелваше с шайбата. Успееше ли да вкара някоя, Майк се провикваше „Го-о-о-л!“ и започваше да пее песента на рейнджърските поддръжници. Тези шумове й бяха познати и й действаха успокояващо, с тази разлика, че навремето чуваше и гласа на Адам. Днес той не издаваше нито звук. А и в гласа на Майк имаше нещо необичайно — някаква смесица от радост и отчаяние.

И Майк искаше момченцето да се върне. А то вероятно си бе отишло. И може би именно така трябваше да бъде.

Моу свърна по алеята и спря. Вечерта щеше да ги води в Нюарк да гледат „Рейнджърс“ срещу „Дяволите“ от Ню Джърси. С тях щеше да дойде и Антъни, който заедно с Моу ги беше спасил. Майк бе останал с убеждението, че Антъни го е спасил и първия път, в онази уличка, но се оказа, че ги е задържал Адам, а белегът от ножа го доказваше. Каква опияняваща мисъл за един родител: синът спасява бащата. Майк все се просълзяваше и се канеше да каже нещо, но Адам не му даваше и дума да продума. Ама че смело хлапе.

Като баща си.

Тиа погледна през прозореца. Двамата мъже/момчета в живота й идваха да й кажат довиждане. Махна им с ръка и им изпрати въздушна целувка. Махнаха й и те. Видя ги да се качват в колата на Моу. Не откъсна очи от тях, докато колата не се скри зад завоя.

— Джил? — провикна се.

— Горе съм, мамо!

Бяха махнали шпионския софтуер от компютъра на Адам. Много бяха аргументите и „за“, и „против“. Ако Рон и Бетси например бяха следили Спенсър по-отблизо, може би са щели да го спасят. А може би — не. Във вселената съществува някаква предопределена съдба, а заедно с нея — и някаква случайност. Нима Майк и Тиа не се тревожеха толкова много за сина си — а накрая Джил беше толкова по-близо до смъртта. Джил бе травмирана от това, че е застреляла друго човешко същество. Защо?

Случайност. Била е на неподходящо място в неподходящо време.

Можеш да шпионираш, но не можеш да предсказваш. Адам вероятно е щял и сам да се измъкне от положението. Сигурно е щял да успее да направи онзи запис и тогава Майк нямаше да го пребият и едва ли не да го убият. И онзи луд Карсън нямаше да извади пистолет. И Адам нямаше още да се пита дали родителите му му имат доверие.

Така става с доверието. Може и в името на нещо добро да го разбиеш. Но фактът е, че то си остава разбито.

И какво бе научила от всичко това майката Тиа? Старай се. Нищо повече. Намесвай се с най-добрите възможни намерения. Дай им да разберат, че ги обичаш, но случайностите на живота не ти позволяват да направиш нещо повече от това. Не подлежи на контрол. Един приятел на Майк, бивша баскетболна звезда, много обичаше еврейските поговорки. А любимата му бе: „Човек предполага, Господ се смее“. Досега Тиа не я разбираше. Според нея тя просто оправдаваше нехайните. За какво да си даваш зор, ако така или иначе Господ ще ти се подиграе. Но не беше точно така. Смисълът й по-скоро бе, че колкото и да се стараеш, колкото и възможности да виждаш, контролът си остава една илюзия.

А нямаше ли да се окаже, че е нещо дори още по-сложно?

Защото можеше да се твърди и точно обратното — че именно шпионирането в крайна сметка ги бе спасило. Ако не за друго, то поне защото им бе разкрило, че Адам яко е закъсал.

А още повече, че благодарение на шпионажа Джил и Ясмин бяха намерили пистолета на Гай Новак. Без него всички те сега щяха да са мъртви.

Каква ирония само. Гай Новак е държал зареден пистолет у дома си, но вместо да стане някакво непоправимо нещастие, именно той ги бе спасил.

Разтърси глава при тази мисъл и отвори вратата на хладилника. Хранителните им продукти бяха на свършване.

— Джил?

— Какво?

Взе ключовете и портфейла. Огледа се за мобифона си.

Дъщеря й се бе възстановила с изненадваща лекота от стрелбата. Докторите я предупредиха, че е възможно впоследствие да настъпи някаква закъсняла реакция. Или че е успяла да осъзнае правотата, необходимостта, та дори и героизма на онова, което е извършила. Джил вече не беше бебе.

Къде ли си бе оставила мобифона?

Сигурна беше, че го бе сложила на барплота. Точно на това място. Нямаше и десет минути оттогава.

И именно тази проста мисъл изведнъж обърна всичко с главата надолу.

Тиа усети как тялото й се вдървява. Покрай облекчението, че са оцелели, бяха оставили доста неща на самотек. И сега, докато гледаше мястото, където бе оставила мобифона, изведнъж се сети за всички въпроси, които бяха останали без отговор.