Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

Целият ден 27 януари мина спокойно: кръвотечението не се повтаряше, Фьодор Михайлович, както изглежда, се успокои, стана по-весел, заръча да извикам децата и дори шепнешком поприказва с тях. По пладне взе да се безпокои за „Дневника“, дойде метранпажът от печатницата на Суворин и донесе последната коректура. Оказали се бяха седем реда повече, които трябваше да се изхвърлят, за да се побере всичкия материал в две печатни коли. Фьодор Михайлович се разтревожи, но аз предложих да съкратим няколко реда от предните страници, с което мъжът ми се съгласи. Макар че забавих метранпажа половин час, след две корекции, които прочетох на Фьодор Михайлович, работата се уреди. След като разбра от метранпажа, че броят е бил изпратен на шпалти на Н. С. Абаза и е пуснат от него, Фьодор Михайлович значително се успокои.

През това време вестта за тежката му болест се бе пръснала из града и от два часа до късна вечер ехтяха звънците, които трябваше да привържем: идваха познати и непознати да питат за здравето му, носеха съчувствени писма, получаваха се телеграми. При болния бе забранено да пускаме когото и да било и аз само за две-три минути излизах при познатите, за да ги осведомя за състоянието на здравето му. Фьодор Михайлович бе извънредно доволен от общото внимание и съчувствие, шепнешком ме разпитваше и дори ми продиктува няколко думи в отговор на едно мило писмо. Дойде професор Кошлаков, намери, че положението значително се е подобрило и обнадежди болния, че след една седмица ще бъде в състояние да стане от леглото, а след две ще оздравее напълно. Поръча му да спи колкото може повече; затова всички вкъщи доста рано си легнаха да почиват. Тъй като миналата нощ бях прекарала в креслата и бях спала лошо, за тази нощ ми приготвиха постеля върху дюшек на пода до канапето, където лежеше Фьодор Михайлович, за да може по-лесно да ме вика. Изморена от безсънната нощ и неспокойния ден, аз бързо заспах, през нощта няколко пъти се привдигах и в светлината на нощната лампичка виждах, че скъпият ми болен спи спокойно. Събудих се към седем сутринта и видях, че мъжът ми гледа към мене.

— Е, как си мили мой? — попитах, свела се над него.

— Знаеш ли, Аня — издума Фьодор Михайлович почти шепнешком, — вече близо три часа не спя и все мисля, и едва сега ясно съзнах, че днес ще умра.

— Миличък, защо мислиш тъй? — казах страшно разтревожена. — Ами че сега ти е по-добре, вече не тече кръв, явно се е образувала „запушалка“, както разправяше Кошлаков. За бога, не се измъчвай с опасения, ти ще живееш още, уверявам те!

— Не — зная, днес трябва да умра. Запали свещ, Аня, и ми дай евангелието!

… Не можах да сдържа сълзите си. Фьодор Михайлович взе да ме утешава. Говореше ми мили, ласкави думи, благодареше ми за щастливия живот, който бе прекарал с мене. Повери ми децата, заяви, че вярва в мене и се надява, че винаги ще ги обичам и закрилям. Сетне ми каза думи, които рядко някой съпруг би могъл да каже на жена си след четиринадесет години брачен живот:

— Помни, Аня, аз всякога съм те обичал горещо и не съм ти изневерявал никога дори мислено!

Бях трогната до дъното на душата си от сърдечните му думи, но и страшно разтревожена, понеже се страхувах да не би вълнението да му навреди. Заклинах го да не мисли за смъртта, да не огорчава всички ни със своите опасения, молех го да си почине, да заспи. Той ме послуша, престана да говори, ала по умиротвореното му лице ясно личеше, че мисълта за смъртта не го напуска и че преселването на оня свят не го плаши.

Към девет часа сутринта Фьодор Михайлович заспа спокойно, без да пуска ръката ми от своята. Седях и не помръдвах от страх да не би с някое движение да наруша съня му. Но в единадесет часа мъжът ми внезапно се събуди, приповдигна се на възглавницата и кръвотечението се възобнови. Бях на върха на отчаянието, макар че с все сили се мъчех да изглеждам бодра и го уверявах, че е изтекла малко кръв и че навярно, както и завчера, пак ще се образува „запушалка“. На успокоителните ми думи Фьодор Михайлович само печално поклати глава, сякаш абсолютно сигурен, че предсказанието за смъртта още днес ще се сбъдне.

По пладне пак започнаха да идват роднини, познати и непознати, пак носеха писма и телеграми…

През целия ден нито за миг не се отделях от мъжа си, той държеше ръката ми в своята и мълвеше: „Клета… скъпа… с какво те оставям… клета, колко тежък ще бъде животът ти!…“

Успокоявах го, утешавах го с надеждата, че ще оздравее, ала бе ясно, че у него самия липсваше тая надежда и го измъчваше мисълта, че оставя семейството си почти без средства. Защото ония четири-пет хиляди, които се пазеха в редакцията на „Русский вестник“, бяха единствените ни ресурси.