Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

Зимата на 1874–75 година, прекарана в Старая Руса, е един от най-прекрасните ми спомени. Децата бяха съвсем здрави и през цялата зима нито веднъж не стана нужда да викаме за тях лекар, което не се случваше, когато живеехме в столицата. Фьодор Михайлович също се чувствуваше добре: резултатите от немското лечение бяха благоприятни: кашлицата му намаля, дишането стана значително по-дълбоко. Благодарение на спокойния, отмерен живот и липсата на всякакви неприятни изненади (толкова чести в Петербург), нервите на мъжа ми укрепнаха и епилептичните припадъци станаха по-редки и по-слаби. А в резултат на това Фьодор Михайлович рядко се сърдеше и ядосваше и беше всякога почти добродушен, приказлив и весел. Болестта, която шест години по-късно го отнесе в гроба, още не бе се развила, мъжът ми не страдаше от задух и затова си позволяваше да тича и да играе с децата. Аз, моите деца и нашите староруски приятели прекрасно помним как понякога вечер, като играеше с децата, Фьодор Михайлович под звуците на малка автоматична латерна 8 8 Фьодор Михайлович лично я бе купил на децата, а сега с нея се забавляват и внуците му. (Бел. на А. Г. Достоевска). танцуваше с тях и с мене кадрил, валс и мазурка. Мъжът ми обичаше най-много мазурката и трябва да му се признае, че я танцуваше сърцато, с въодушевление, като „същински поляк“ — той, остана много доволен, когато веднъж изказах това свое мнение.

Нашият всекидневен живот в Старая Руса беше разпределен изцяло по часове и това се спазваше строго. Понеже работеше нощем, мъжът ми ставаше най-рано в единадесет часа. Когато излезеше да пие кафе, той викаше децата и те с радост тичаха при него и му разправяха всичко случило се тази сутрин и видяно от тях по време на разходката. А Фьодор Михайлович се радваше, като ги гледаше, и поддържаше с тях най-оживен разговор. Нито преди, нито по-сетне аз не съм виждала човек, който да умее както мъжът ми да прониква в светогледа на децата и така да ги заинтересува с разказа си. През тези часове самият той се превръщаше в дете.

След пладне Фьодор Михайлович ме извикваше в кабинета, за да ми продиктува онова, което бе успял да напише през нощта. Работата с него бе за мене всякога наслада и в себе си аз много се гордеех, че му помагам и че първа измежду читателите слушам произведението му от устата на автора.

Обикновено Фьодор Михайлович ми диктуваше романа направо от ръкописа. Но ако бе недоволен от работата си или се съмняваше в нея, преди диктовката ми прочиташе цялата глава наведнъж. Добиваше се по-силно впечатление, отколкото при обикновената диктовка.

През лятото на 1876 година в Старая Руса живееше със семейството си професорът от С. Петербургския университет Николай Петрович Вагнер. Той дойде у нас с писмо от Я. П. Полонски и направи на мъжа ми добро впечатление. Почнаха да се виждат доста често и Фьодор Михайлович се заинтересува много от новия си познат като човек, фанатично предан на спиритизма.

Веднъж Вагнер ме срещна в парка и ми каза:

— Ей, че ме смая вчера Фьодор Михайлович!

— Че с какво? — полюбопитствувах аз.

— Вечерта, като се разхождах, имах намерение да се отбия у вас, но още на пресечката срещам съпруга ви и го питам: „На разходка ли отивате, Фьодор Михайлович?“

— Не, не на разходка, отивам по работа.

— А може ли да дойда с вас?

— Елате, щом искате — отвърна ми неприветливо.

Видя ми се угрижен, явно нямаше желание да поддържа разговор. Стигнахме до първата пресечка. Тук ни се изпречи някаква селянка и Фьодор Михайлович я попита:

— Стрина, не си ли виждала една кафява крава?

— Не, драги, не съм виждала — отвърна тя.

Въпросът за кафявата крава ми се видя странен, но го приписах на народното поверие, според което по първата идваща си от полето крава може да се съди за времето на другия ден, и помислих, че Фьодор Михайлович се интересува за кравата, за да узнае какво ще бъде времето утре. Но когато минахме още една пресечка и той повтори същия въпрос пред срещнато момче, не се стърпях и попитах:

— Че за какво ви е дотрябвала, Фьодор Михайлович, кафявата крава?

— Как за какво? Търся я.

— Търсите я? — учудих се.

— Ами да, търся нашата крава. Тя не се върна от полето. Всички от къщи тръгнаха да я търсят и аз също я диря.

Едва тогава разбрах защо Фьодор Михайлович толкова внимателно се вглеждаше в крайпътните ровчета и беше толкова разсеян.

— Но какво толкова ви учуди? — попитах Вагнер.

— Как да не ме учуди — отвърна той, — велик художник на словото, чийто ум и фантазия всякога са заети с идеи от най-висока класа, да се лута из улиците да търси някаква си кафява крава.