Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

Поради слабото здраве на мъжа ми аз постоянно го придружавах на тези литературни вечери, пък и на самата мене страшно ми се искаше да послушам наистина художественото му четене и да присъствувам на възторжените овации, които изпълнената с уважение към него петербургска публика непрекъснато му устройваше…

За жалост тези ми явявания в обществото неведнъж се помрачаваха за мене от съвсем неочаквани и с нищо неоправдани пристъпи на ревност от страна на Фьодор Михайлович, които понякога ме поставяха в глупаво положение. Ще посоча един такъв случай.

На една от тия литературни вечери ние с Фьодор Михайлович позакъсняхме и другите участници във вечерта се бяха вече събрали. При влизането ни всички те приятелски поздравиха Фьодор Михайлович, а на мене мъжете целунаха ръка. Този светски обичай (целуването на ръка) явно направи лошо впечатление на мъжа ми. Той сухо поздрави всички и се оттегли настрана. Мигом разбрах каква е работата. След като размених няколко фрази с присъствуващите, седнах до мъжа си, с цел да разсея лошото му настроение. Ала не успях: на два-три въпроса Фьодор Михайлович не ми отговори, а сетне „свирепо“ ме стрелна с очи и каза:

— Върви при него!

Учудих се и попитах:

— При кой него?

— Не раз-би-раш?

— Не разбирам. Та при кого да ида? — смеех се аз.

— При оня, който така страстно ти целуна сега ръката!

Тъй като всички мъже, намиращи се в стаята на изпълнителите, от вежливост ми целунаха ръка, аз, разбира се, не можех да реша кой бе виновен в допусканото от мъжа ми престъпление.

Целия този разговор Фьодор Михайлович водеше тихо, но така, че седналите наблизо много добре чуваха всичко. Аз много се смутих и понеже се страхувах от семейна сцена, казах:

— Е, Фьодор Михайлович, виждам, че нямаш настроение и не искаш да говориш с мене. В такъв случай ще ида по-добре в залата да намеря мястото си. Сбогом!

И излязох. Не минаха пет минути, при мене дойде П. А. Гайдебуров и каза, че Фьодор Михайлович ме вика. Понеже предположих, че мъжът ми е срещнал трудност в намирането на отбелязания за четене откъс от книгата, аз веднага отидох в стаята на изпълнителите. Мъжът ми ме срещна враждебно.

— Не изтрая ли?! Да го видиш ли дойде? — подметна той.

— Ами да, разбира се — смеех се аз, — но и тебе също. Имаш ли нужда от нещо?

— Нямам нужда от нищо.

— Но нали си ме викал?

— Не съм и мислил да те викам! Не си въобразявай, моля ти се!

— Е, щом не си ме викал, тогава хайде, отивам си.

След десетина минути при мене дойде един от организаторите и каза, че Фьодор Михайлович се интересувал къде седя и затова мислел, че мъжът ми желае да ме види. Отговорих, че току-що съм била в стаята на изпълнителите и не искам да преча на Фьодор Михайлович да съсредоточи цялото си внимание върху предстоящото четене. И не отидох. Ала още през първия антракт организаторът отново дойде при мене с настойчива молба от моя мъж да ида при него. Отправих се бързо към стаята на изпълнителите, пристъпих към скъпия ми съпруг и видях смутеното му, виновно лице. Той се наведе към мене и едва чуто издума:

— Прости ми, Анечка, и дай ръка, за да ми върви: сега излизам да чета!

Бях извънредно доволна, че Фьодор Михайлович се е успокоил, и само се чудех кого ли от присъствуващите лица (всички като че нарочно бяха на повече от напреднала възраст) е заподозрял във внезапна любов към мене. Само презрителните думи: „Виж го ти френеца какъв се е разлигавил“ — ми дадоха да разбера, че обект на ревнивите подозрения на Фьодор Михайлович този път бе старецът Д. В. Григорович (неговата майка беше французойка).

Когато се прибрахме след вечерта, аз много мъмрих мъжа си за неговата с нищо неоправдана ревност, Фьодор Михайлович както винаги молеше за прошка, признаваше, че е виновен, кълнеше се, че това вече няма да се повтори, и искрено се измъчваше от разкаяние, ала твърдеше, че не е могъл да преодолее това внезапно избухване на ревност и в продължение на цял час лудо ме е ревнувал и е бил дълбоко нещастен.

Сцени от тоя род се повтаряха на почти всяка литературна вечер: Фьодор Михайлович непременно изпращаше организатори или познати да видят къде седя и с кого приказвам. Той често идваше до полуотворената врата на стаята на изпълнителите и отдалеч ме търсеше на посоченото от мене място. (Обикновено за близките на изпълнителите оставяха местата край дясната стена, на няколко крачки от първия ред.)

След като излезеше на подиума и се поклонеше на ръкопляскащата публика, Фьодор Михайлович не почваше да чете, а се залавяше да оглежда внимателно всички дами, насядали край дясната стена. За да ме забележи по-скоро, аз или избърсвах челото си с бяла кърпичка, или се понадигах от мястото си. Едва когато се убедеше, че съм в залата, Фьодор Михайлович започваше да чете. Моите познати, както и организаторите на вечерта, забелязваха, разбира се, тези надничания и разпитвания от страна на мъжа ми и лекичко се присмиваха на него и на мене, което понякога много ме дразнеше. Това ми дотегна и като отивахме веднъж на литературна вечер, казах на Фьодор Михайлович.