Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

— Знаеш ли, мили мой, ако и днес така се взираш и се мъчиш да ме откриеш сред публиката, давам ти дума — ще стана от мястото си и покрай подиума ще напусна залата.

— А пък аз ще скоча от подиума и ще хукна подир тебе да разбера дали не ти се е случило нещо и къде си отишла.

Той изрече това с най-сериозен тон и уверена съм — беше способен да се реши на подобен скандал, в случай, че неочаквано бих си отишла.

25 януари бе неделя и у нас имаше много посетители. Дойде професор Ор. Ф. Милер и помоли съпруга ми да чете на 29 януари, деня на смъртта на Пушкин, на литературна вечер в полза на студентите. Понеже не знаеше каква ще бъде съдбата на неговата статия за Земския събор и дали не ще се наложи да я замества с друга, Фьодор Михайлович отначало отказваше да участвува във вечерта, но после се съгласи. Както забелязаха всички наши гости, той бе съвсем здрав и весел и нищо не предвещаваше онова, което се случи след няколко часа.

Сутринта на 26 януари Фьодор Михайлович стана както винаги в един часа по пладне и когато отидох в кабинета, каза ми, че през нощта се случил малък инцидент: перодръжката му паднала на земята и се търкулнала под етажерката (а на тази перодръжка той много държеше, защото освен за писане тя му служеше и да си натъпква цигарите); за да извади перодръжката, отместил етажерката. Както изглежда, мебелта е била тежка и Фьодор Михайлович трябвало да направи усилие, от което внезапно се скъсала белодробната артерия и от гърлото му потекла кръв; но понеже изтекло незначително количество кръв, мъжът ми не отдал на това обстоятелство никакво значение и дори не пожелал да ме безпокои през нощта. Аз страшно се разтревожих и без да му кажа, изпратих момчето, което ни услужваше, при доктор Я. Б. фон Бретцел, който лекуваше постоянно мъжа ми, да го помоли незабавно да дойде. За нещастие той вече бе успял да тръгне по визити и можеше да дойде чак след пет.

Фьодор Михайлович беше напълно спокоен, приказваше и се шегуваше с децата и взе да чете „Новое время“. Към три часа у нас дойде един господин, много добър и симпатичен на мъжа ми, ала с един недостатък — всякога прекомерно спореше. Заговориха за статията в бъдещия „Дневник“; събеседникът му почна да доказва нещо, Фьодор Михайлович, който бе малко възбуден от нощното кръвотечение, му възразяваше и между тях избухна разпален спор. Моите опити да възпра спорещите бяха безуспешни, макар два пъти да казвах на госта, че Фьодор Михайлович не е съвсем здрав и че за него е вредно да приказва високо и много. Най-после към пет часа гостът си тръгна и когато се готвехме да идем да обядваме, ненадейно Фьодор Михайлович седна на канапето си, помълча две-три минути и внезапно, за мой ужас, видях, че кръв обагри долната му челюст и в тънка струйка тече по брадата му. Завиках и на моя зов притичаха децата и слугите. Фьодор Михайлович впрочем не бе уплашен, напротив, взе да предумва мене и заплакалите деца да се успокоим; той поведе децата към писалището и им показа току-що получения брой от „Стрекоза“, в който имаше карикатура на двама рибари, оплели се в мрежите си и паднали във водата. Дори им прочете това стихотворение, и то така весело, че децата се успокоиха. Мина спокойно около един час и пристигна лекарят, когото отново бях пратила да повикат. Когато лекарят почна да прислушва и да причуква гърдите на болния, кръвотечението се повтори и този път толкова силно, че Фьодор Михайлович загуби съзнание. Щом го свестиха, първите му думи, отправени към мене, бяха:

— Аня, моля те, повикай веднага свещеник, искам да се изповядам и да се причестя!

Макар че лекарят взе да уверява, че нямало особена опасност, за да успокои болния, аз изпълних желанието му. Живеехме близо до Владимирската църква и повиканият свещеник о. Мегорски след половин час бе вече у нас. Фьодор Михайлович посрещна отчето спокойно и добродушно, дълго се изповядва и се причести. Когато свещеникът си отиде и аз влязох с децата в кабинета, за да честитя на Фьодор Михайлович приемането на светите тайни, той ни благослови, помоли децата да живеят сговорно, да се обичат, да обичат и да закрилят и мене. След като отпрати децата, Фьодор Михайлович ми благодари за щастието, което съм му дала, и ме помоли да му простя, ако ме е огорчил с нещо. Аз стоях ни жива, ни умряла, без да мога да продумам нещо в отговор. Влезе докторът, накара болния да си легне на канапето, забрани му и най-малкото движение и разговор и тутакси помоли да изпратя за двама лекари — единия неговия познат А. А. Пфейфер и професор Д. И. Кошлаков, с когото мъжът ми понякога се бе съветвал. Разбрал от бележката на доктор фон Бретцел, че положението на болния е сериозно, Кошлаков веднага пристигна у нас. Този път не безпокоиха болния с преглед и Кошлаков реши, че понеже е изтекла сравнително малко кръв (за трите пъти — около две чаши), може да се образува „запушалка“ и ще тръгне към оздравяване. Доктор фон Бретцел прекара цялата нощ край леглото на Фьодор Михайлович, който, види се, спа спокойно. Аз също заспах едва на разсъмване.