Фьодор Достоевски: Идиот

В края на ноември, когато времето се беше постоплило, към девет часа сутринта влакът от Варшава наближаваше с пълна пара Петербург. Беше толкова влажно и мъгливо, че едва се развидели; на десет крачки вдясно и вляво от линията мъчно можеше да се различи каквото и да било през прозорците на вагона. Между пътниците имаше и някои, които се връщаха от чужбина; ала по-пълни бяха третокласните купета, и то с прост народ, който пътуваше по работа и не идеше от много далеч. Както винаги всички бяха уморени, очите им бяха натежали през нощта, всички бяха изпомръзнали и лицата им имаха бледожълтия цвят на мъглата.

В един от третокласните вагони още от зори двама пътника седяха един срещу друг до самия прозорец — и двамата бяха млади, и двамата бяха почти без багаж, и двамата обикновено облечени, и двамата имаха доста забележителни физиономии, най-после и двамата желаеха да поведат разговор. Ако всеки от тях можеше да разбере с какво особено се отличава другият в този момент, щеше естествено да се учуди, задето случайността ги беше събрала така странно един срещу друг в третокласния вагон на варшавско-петербургския влак. Единият от тях беше дребен, на около двадесет и седем години, с къдрави и почти черни коси, със сиви и малки, но огнени очи. Носът му беше широк и сплеснат, лицето — скулесто; по тънките му устни непрекъснато блуждаеше някаква дръзка, подигравателна и дори зла усмивка; но челото му беше високо, добре оформено и смекчаваше неблагородно развитата долна част на лицето. Най-вече биеше в очи мъртвешката бледнина на това лице, която придаваше на цялата физиономия на младия човек изтощен вид въпреки доста здравото му телосложение и ведно с това нещо страстно, почти страдалческо, което не хармонираше с нахалната и груба усмивка и с пронизителния му самодоволен поглед. Той беше топло облечен с широк черен подплатен кожух от овча кожа и не бе почувствувал студ през нощта, докато съседът му трябваше да изтърпи на премръзналия си гръб цялата прелест на влажната ноемврийска руска нощ, за която, изглежда, не бе подготвен. Наметнат беше с доста широка и дебела пелерина без ръкави и с грамадна качулка, точно каквато носят често пъти пътниците зимно време някъде далеч в чужбина, в Швейцария или например в Северна Италия, не разчитайки, разбира се, при това и на такива дълги разстояния по пътя си, като от Айдкунен 1 1 Айдкунен — пруска железопътна станция на тогавашната граница между Прусия и Русия. до Петербург. Но това, което подхождаше и беше напълно достатъчно за Италия, никак не отговаряше за Русия. Притежателят на пелерината с качулката беше млад човек, също на около двадесет и шест, двадесет и седем години, на ръст малко по-висок от среден, с много руси, гъсти коси, с хлътнали страни и с мъничка, изострена, почти съвсем бяла брадичка. Очите му бяха големи, светлосини и втренчели; в погледа им имаше нещо кротко, но тъжно, нещо изпълнено с оня странен израз, по който някои отгатват от пръв поглед, че субектът страда от епилепсия. Ала лицето на младия човек беше приятно, изящно и слабо, но безцветно, а сега дори посиняло от студа. В ръцете му се поклащаше тънко вързопче от стар, избелял копринен плат, което навярно съдържаше всичкия му багаж. Той носеше обуща с дебели подметки и с гетри съвсем не по модата в Русия. Чернокосият му съсед с подплатения кожух бе разгледал всичко това, донякъде понеже нямаше; какво да прави, и най-после запита с оная неделикатна усмивка, която така безцеремонно и небрежно изразява понякога задоволството, което човек изпитва, когато гледа несполуките на ближния си.

— Студено, а?

И сви рамене.

— Много — отговори съседът с необикновена готовност, — и забележете, все пак времето се постопли. А какво ли щеше да бъде, ако имахме студове? Не мислех дори, че е толкова студено у нас. Отвикнах.

— От чужбина ли се връщате?

— Да, от Швейцария.

— Брей! Чак къде сте се запилели!…

Чернокосият подсвирна и прихна да се смее.

Завърза се разговор. Русият млад човек с швейцарската пелерина отговаряше на всички въпроси на мургавия си съсед с чудна готовност и ни най-малко не подозираше колко небрежни, неуместни и празни бяха някои от тях. С отговорите си той обясни между другото, че наистина отдавна не е идвал в Русия, повече от четири години, че е бил пратен в чужбина да се лекува от някаква особена нервна болест, нещо като епилепсия или хорото на свети Вит, от някакво треперене и гърчове. Слушайки го, мургавият няколко пъти се усмихна и най-вече се засмя, когато на въпроса: „Е, излекуваха ли ви?“ — русият отговори: „Не, не ме излекуваха.“