Генералът имаше цъфтящо семейство. Наистина не всичко в него тънеше в рози, но имаше и много неща, върху които негово превъзходителство отдавна вече бе почнал да насочва сериозно и сърдечно главните си надежди и цели. Пък и има ли в живота по-важна и по-свята цел от целта на родителите? Към какво да се привържеш, ако не към семейството? Семейството на генерала се състоеше от съпругата му и от три големи дъщери. Генералът се беше оженил много отдавна, още като поручик, за девойка почти на едни години с него, която не беше нито хубава, нито образована и му донесе зестра само петдесет крепостни, които всъщност му послужиха като основа за бъдещото му състояние. Ала генералът никога по-късно не се оплакваше от ранния си брак, никога не го смяташе за нещастно увлечение на неразумната си младост и толкова уважаваше съпругата си и толкова се боеше понякога от нея, че дори я обичаше. Генералшата беше от княжеския род на Мишкини, род, макар и не блестящ, но твърде стар и тя се уважаваше много за своето потекло. Някакво влиятелно лице на времето, един от онези покровители, за които впрочем покровителството не струва нищо, се съгласи да прояви интерес към женитбата на младата княгиня. Той отвори вратичката на младия офицер и го блъсна в нея; а за него не едно блъсване, но само един поглед би бил достатъчен и не би отишъл на вятъра! С малки изключения съпрузите прекараха дългия си живот в сговор. Още съвсем млада, генералшата умееше да си намери — понеже бе родена княгиня и последна в рода си, а може би и поради личните си качества — някои много високопоставени покровителки. По-късно, поради богатството и служебното положение на съпруга си, тя почна дори донякъде да свиква това висше общество.
През последните години израснаха и се развиха и трите генералски дъщери — Александра, Аделаида и Аглая. Наистина и трите бяха само Епанчини, но по майка от княжески род, с не малка зестра, с баща, който можеше да претендира по-късно и за много висок пост и — което е също доста важно — трите бяха забележително хубави, без да се изключи и най-голямата Александра, която бе прехвърлила вече двадесет и пет години. Средната беше на двадесет и три, а най-малката Аглая едва-що бе навършила двадесет. Тя беше дори истинска хубавица и в обществото започваше да обръща голямо внимание върху себе си. Но това не беше още всичко: и трите се отличаваха със своето образование, ум и дарби. Знаеше се, че те се обичаха извънредно много и държаха една за друга. Говореше се дори за някакви уж жертви, които двете по-големи правели в полза на общия домашен идол — най-малката. Те не само не обичаха да бият на очи в обществото, но даже бяха много скромни. Никой не можеше да ги укори във високомерие и предвзетост, ала всички знаеха, че са горди и си знаят цената. Най-голямата беше музикантка, средната — много добра художничка; но дълги години почти никой не знаеше това; разбра се едва напоследък, и то случайно. С една дума, за тях се приказваха много похвални неща. Но имаха и недоброжелатели. С ужас се говореше колко книги са прочели. Те не бързаха да се омъжат; макар че държаха за известен кръг от обществото, все пак не го ценяха много. Това правеше още по-голямо впечатление, защото всички знаеха стремежите, характера, целите и желанията на техния баща.
Беше вече към единадесет часа, когато князът позвъни в квартирата на генерала. Генералът живееше на втория етаж и помещението, което заемаше, можеше да мине за скромно, макар и да отговаряше на неговото положение. На княза отвори един слуга в ливрея и той трябваше дълго да се обяснява с този човек, който още от самото начало погледна подозрително него и вързопчето му. Най-после, след като обясни ясно и на няколко пъти, че наистина е княз Мишкин и че трябва непременно да види генерала по важна работа, смаяният слуга го заведе в една малка чакалня непосредствено пред самата приемна, до кабинета, и го предаде направо на друг слуга, който дежуреше сутрин в тази чакалня и докладваше на генерала за посетителите. Този слуга беше във фрак, минал бе четиридесетте, имаше угрижена физиономия и беше специален кабинетен прислужник, който докладва на негово превъзходителство, поради което си знаеше цената.
— Почакайте в приемната, а вързопчето си оставете тук — каза той, като бавно и важно сядаше в креслото си и със строго учудване поглеждаше към княза, който се настани до него на един стол с вързопчето в ръце.
— Ако позволите — рече князът, — предпочитам да почакам тук при вас, там какво ще правя сам?
Читать дальше