Фьодор Достоевски - Идиот

— Ей! Ой! — кривеше се чиновникът и дори тръпки го побиваха. — А пък покойният не за десет хиляди, а за десет рубли пращаше човека на оня свят — кимна той на княза. Князът разглеждаше с любопитство Рогожин, който сякаш беше още по-бледен в този момент.

— Пращаше! — повтори Рогожин. — Ти отде знаеш? Той веднага узна всичко — обърна се Рогожин към княза, — пък и Зальожев почна да плещи пред де кого срещнеше. Пипна ме баща ми, заключи ме на тавана и цял час ми чете евангелие. „Това е, казва, само предисловието, а на мръкване ще дойда да ти кажа лека нощ.“ И какво мислиш? Отишъл с белите си коси при Настасия Филиповна, кланял й се доземи, молил я и плакал; тя изнесла най-сетне кутийката, хвърлила я: „Ето ти, казва, стара брадо, обеците, но те сега ми са десет пъти по-скъпи, щом при такъв ужас ги е купил Парфьон. Поздрави, казва, Парфьон Семьонич и му благодари.“ А аз в това време с майчина благословия взех двадесет рубли от Серьожка Протушин и заминах с влака за Псков, само че пристигнах в треска; бабичките взеха да ми четат из житиетата на светиите, а аз седя пиян и тръгнах после по кръчмите с последните си пари и в безсъзнание цялата нощ се търкалях из улиците, на заранта ме хвана огненицата, а през нощта пък ме гризали и кучетата. Едва се събудих.

— Ще видим сега каква песен ще ни запее Настасия Филиповна! — кискаше се чиновникът и потриваше ръце. — Какви ти обеци сега, господине! Сега ние такива обеци ще й подарим, та…

— Да знаеш, че ако още веднъж кажеш някоя дума за Настасия Филиповна, кълна се, че ще те набия, въпреки че си пътувал с Лихачов! — викна Рогожин и го хвана силно за ръката.

— Набиеш ли ме, значи, няма да ме изгониш! Бий! Така ще те запомня… А ето че и пристигнахме!

Наистина влизаха в гарата. Макар че Рогожин бе казал, че е заминал мълчешката, вече го чакаха няколко души. Те викаха и размахваха калпаци.

— Гледай ти, и Зальожев е тук! — измърмори Рогожин, като ги гледаше с тържествуваща и дори сякаш злобна усмивка, и изведнъж се обърна към княза. — Княже, не знам защо те обикнах. Може би защото те срещнах в такъв момент, ала ето че и него срещнах (той посочи Лебедев), но не го обикнах. Ела у дома, княже. Ще ти свалим гетричките, ще те облека в самурена кожа, първо качество; ще ти ушия прекрасен фрак, бяла жилетка, или каквото искаш, ще ти натъпча джобовете с пари и… ще отидем у Настасия Филиповна! Ще дойдеш ли, или не?

— Слушайте добре, княз Лев Николаевич! — внушително и тържествено каза Лебедев. — О, не изпускайте случая! О, не го изпускайте!

Княз Мишкин стана, подаде вежливо ръка на Рогожин и любезно му рече:

— С най-голямо удоволствие ще дойда и много ви благодаря, задето сте ме обикнали. Дори може би ще дойда още днес, ако ми остане време. Защото, да ви кажа откровено, и вие много ми допаднахте, особено когато разправяхте за брилянтовите обеци. Допаднахте ми дори преди това, макар че лицето ви е мрачно. Благодаря ви също за обещаните дрехи и за шубата, защото наистина скоро ще ми потрябват дрехи и шуба. Колкото за пари — в този момент нямам нито копейка в джоба си.

— Ще имаш пари, надвечер ще имаш, ела!

— Ще имаш, ще имаш — повтори чиновникът, — надвечер, преди мръкване ще имаш!

— А женския пол, княже, много ли го обичате? Казвайте предварително!

— Аз ли? Н-н-не! Ами че аз… Вие може би не знаете, че поради вродената ми болест аз дори никак не познавам жените.

— Щом е така — извика Рогожин, — значи, ти си истински аскет, а Господ обича и такива като тебе.

— И такива Господ-Бог обича — повтори чиновникът.

— А ти върви подире ми, писарушко — каза Рогожин на Лебедев и всички слязоха от вагона.

Лебедев постигна най-сетне целта си. Скоро шумната тайфа се отдалечи към Възнесенския проспект. Князът трябваше да свие към Литейная. Беше влажно и мокро; князът разпита някои минувачи и тъй като разстоянието, което имаше да измине, беше около три версти, реши да вземе файтон.

Генерал Епанчин живееше в своя собствена къща, малко настрана от Литейная, към черквата „Преображение“. Освен тази (великолепна) къща, пет шести от която се даваха под наем, генералът имаше и грамадна къща на Садовая, носеща му също значителен доход. Освен тези две къщи той притежаваше досам Петербург един много доходен и обширен имот; имаше и някаква фабрика в Петербургска околия. Всички знаеха, че едно време генерал Епанчин бе събирал някои приходи за държавата. Сега той участвуваше и имаше доста влиятелен глас в някои солидни акционерни дружества. Минаваше за човек е много пари, за много зает и с големи връзки. Успял бе да стане крайно необходим на някои места, между другото и в службата си. Ала също така се знаеше, че Иван Фьодорович Епанчин е човек без образование и произхожда от войнишко потекло; последното несъмнено можеше само да му прави чест, но генералът, макар и умен човек, си имаше също своите малки, твърде извинителни слабости и не обичаше някои намеци. Но той беше безспорно умен и хитър човек. Например имаше за принцип да не излиза на показ, да се спотайва, дето трябва, и мнозина го ценяха тъкмо за неговата простота, тъкмо затова, че винаги си знаеше мястото. А де да можеха тези съдии да видят какво ставаше понякога в душата на Иван Фьодорович, който така добре си знаеше мястото! Макар наистина да имаше и практика, и опит в живота, и някои доста забележителни способности, той обичаше да се представя по-скоро като изпълнител на чужди идеи, отколкото като независим ум, да минава за човек „предан без ласкателство“ 4 4 … за човек „предан без ласкателство“. — Намек за девиза в герба на А. А. Аракчеев („Прадан без ласкателство“). Сравни епиграмата на Пушкин „На Аракчеев“ („На Русия цяла потисник…“) (1817—1820). и в духа на времето дори за истински руснак със сърце. В това отношение с него се бяха случили даже няколко забавни приключения; ала генералът никога не се отчайваше, дори и при най-забавните приключения; освен това му вървеше, дори на карти, а той играеше много на едро, и то нарочно не само не искаше да крие тази своя уж малка слабост към картите, от която много пъти извличаше добра печалба, но и я подчертаваше. Обществото му беше смесено, на всеки случай, разбира се, „тузовско“. Но животът тепърва започваше: има време, има много време и всяко нещо ще дойде с времето си и по реда си. А и по години генерал Епанчин беше още, както се казва, в пълния си разцвет, тоест най-много на петдесет и шест години, което във всеки случай представлява цветуща възраст, възраст, от която започва действително истинският живот. Здравето му, цветът на лицето, яките му, макар и почернели зъби, набитото му, здраво телосложение, загриженият израз на физиономията сутрин на служба, весел вечерно време при игра на карти или у негово сиятелство — всичко спомагаше за сегашните му и бъдещи успехи и постилаше с рози живота на негово превъзходителство.