Фьодор Достоевски: Идиот

— Че се разсърди, разсърди се, и то може би с прано — отговори Рогожин, — но най-голямото зло ми стори брат ми. За майка си не мога да кажа нищо, стара жена, чете си житията на светиите, седи си с бабичките и каквото реши брат ми Сенка, това и става. А защо не ми съобщи навреме? Знам защо! Вярно, че тогава бях в безсъзнание. Казват също, че ми пратили телеграма. Но телеграмата да вземе да пристигне у леля ми. А тя от тридесетина години е вдовица и от сутрин до вечер седи все с разни побъркани набожни хора. Бетер от калугерка. Изплашила се от телеграмата и без да я отвори, занесла я в участъка, дето и до ден-днешен си стои. Спасих се само благодарение на Коньев, Василий Василич — за всичко ми писа. През нощта брат ми изрязал златните пискюли от сърмения саван върху ковчега на баща ми. „Те — казал — струват луди пари.“ Ами че само затуй на той може да отиде в Сибир, ако поискам, защото това е светотатство. Ей, бостанско плашило — обърна се той към чиновника, — как е по закона: светотатство ли е?

— Светотатство! Светотатство! — начаса се съгласи чиновникът.

— Отива ли се за това в Сибир?

— Отива се, отива се! Веднага в Сибир!

— Те все си мислят, че аз съм още болен — продължи да разправя Рогожин на княза, — а аз, без да кажа думица, тихичката, още болен, се качих във вагона и хайде на път; отваряй портите, братко Семьон Семьонич! Той е насъсквал покойния ми баща срещу мене — знам го. Но че наистина тогава разгневих баща си зарад Настасия Филиповна — право си е. За това вече сам съм си виновен. Грях сторих.

— Зарад Настасия Филиповна? — раболепно рече чиновникът, сякаш се досещаше за нещо.

— Та ти не я познаваш! — викна му нетърпеливо Рогожин.

— Аз ли не я знам! — отговори победоносно чиновникът.

— Хайде де! Че малко ли Настасии Филиповни има! Брей, че нахална твар си, да ти кажа ли! Знаех си аз, че ей такава някаква твар веднага ще се залепи за мене! — продължи той, обръщайки се към княза.

— А може и да я знам! — настояваше чиновникът. — Знае Лебедев! Вие, ваша светлост, благоволявате да ме нагрубявате, но какво ще речете, ако ви докажа? Ами че тя е същата Настасия Филиповна, заради която вашият баща е пожелал да ви набие с дрянова пръчка, а Настасия Филиповна се казва Барашкова, тъй да се рече, дори знатна дама и също особен вид княгиня, а ходи единствено само с някой си Тоцки, Афанасий Иванович, помешчик и голям богаташ, член на разни фирми и дружества и по тази причина голям приятел с генерал Епанчин…

— Ехе, просто да се чудиш! — наистина се смая най-после Рогожин. — Пфу, дяволе, та той действително знае.

— Всичко знае! Лебедев всичко знае! Аз, ваша светлост, и с Алексашка Лихачов пътувах два месеца, и то също след смъртта на баща му, и знам всичко, тоест всички кътчета и улички, и дотам се стигна, че без Лебедев той не можеше да направи нито крачка. Сега той е в затвора за дългове, а на времето имах случая да се запозная и с Арманс, и с Коралия, и с княгиня Пацкая, и с Настасия Филиповна, и какво ли не да науча.

— Настасия Филиповна? Та нима тя с Лихачов?… — злобно го погледна Рогожин, дори устните му побледняха и затрепериха.

— Н-нищо! Н-нищо! Абсолютно нищо! — сепна се и побърза да каже чиновникът. — Тоест Лихачов не можа да постигне нищо въпреки всичките си пари! Не, тя не е като Арманс. Тя си има само Тоцки. А вечер седи в собствената си ложа в Болшой театър или във френския. Какво ли не си говорят офицерите там, но и те нищо не могат да докажат. „Гледай, казват си, това е самата Настасия Филиповна“ — и толкоз; повече нищо! Защото и нищо няма.

— Така си е — мрачно и намръщено потвърди Рогожин, — същото ми казваше тогава и Зальожев. Тогава, княже, аз вървях по Невски в бащиния си бекеш, който носех от три години, а тя излиза от един магазин и се качва в карета. Веднага нещо ме парна. Срещам Зальожев, той не е като мене, ходи наконтен като бръснарски калфа, с лорнет: на окото, а ние при баща ми носехме груби ботуши и се: хранехме повечето с гола чорбица. Тя, казва той, не ти е прилика, тя, казва, е княгиня, нарича се Настасия Филиповна, по фамилия Барашкова, и живее с Тоцки, а Тоцки не знае сега как да се отърве от нея, защото, с други думи, е навършил вече солидните петдесет и пет години и иска да се ожени за първата хубавица в целия Петербург. И веднага ми прошепна, че още същия ден мога да видя Настасия Филиповна в Болшой театър, на балета, ще седи в ложата си, в партера. Опитай се у нас, при баща ми, да отидеш на балет — едно е наказанието — ще те убие! Ала аз изтичах тайничката за малко и пак видях Настасия Филиповна; цялата нощ не спах. На заранта покойният ми дава две петпроцентови облигации по пет хиляди едната и ми казва: „Иди ги продай и занеси седем хиляди и петстотин в кантората на Андреев, плати му, а остатъка до десет хиляди, без да се отбиваш никъде, ми донеси; ще те чакам.“ Аз продадох облигациите, взех парите, но не отидох в кантората на Андреев, а влязох направо в английския магазин и за всичките пари избрах чифт обеци с по едно брилянтче на всяка, ей такива почти като лешник, останах длъжен четиристотин рубли, казах си името, повярваха ми. Отивам с обеците у Зальожев: тъй и тъй, драги, да идем у Настасия Филиповна. Тръгнахме. На какво стъпвах тогава, какво имаше пред мене, какво отстрани — нищо не знам и не помня. Влязохме право при нея в салона, тя самата дойде при нас. Аз тогава не казах кой съм, а започна Зальожев: „Парфьон Рогожин — каза той — ви праща това за спомен от вчерашната среща, благоволете да го приемете.“ Отвори, погледна, усмихна се: „Благодарете, казва, на вашия приятел господин Рогожин за любезното му внимание“, поклони се и си отиде. Ех, защо не умрях веднага на място! И ако си тръгнах, то беше, защото си мислех: „Все едно, жив няма да се върна!“ А най-обидното ми се видя, дето това животно Зальожев обра каймака. Аз съм и дребен, и облечен като слуга, и стоя мълчалив, пуля очи в нея, защото се срамувам, а той по последната мода, напомаден, накъдрен, румен, вратовръзката му на квадратчета — току се кърши, кланя се и тя сигурно веднага го е взела за мене! „Слушай, казвам, щом излязохме, да не си посмял да идваш сега у дома, разбра ли!“ Смее се: „Ами сега каква сметка ще даваш на Семьон Парфьонич?“ Вярно, че аз исках начаса да се хвърля във водата, без да се връщам в къщи, но си мисля: „Какво значение има вече“ и се прибрах като молепсан у дома.