Фьодор Достоевски: Бели нощи (Сантиментален роман)

Повестта „Бели нощи“ е отпечатана в края на 1848 г. Още трагедията не се е разразила, но след няколко месеца само, през април, Достоевски ще бъде арестуван, затворен в Петропавловската крепост и осъден на смърт. Едва в последните минути преди разстрела присъдата е била заменена по заповед на Николай I, палача на декабристите, с четири години каторга и по-нататъшна безсрочна служба в чин редник.

Вече осъдените били откарани на Семьоновския площад в Петербург и строени по трима. Вече първите трима ги вързали за коловете и покрили главите им с чулове, за да не гледат насочените дула. Достоевски стоял във втората редица. Оставали му само няколко мига живот. И едва тогава се появил царският куриер и оповестили, че царят им прощава смъртния грях.

Късно. Единият от вързаните бил изпаднал в умопомрачение след преживяния страх. Останалите не се радвали.

С тая гавра са искали да ги пречупят и да осакатят навеки душите им, но не успели. По-късно, вече отново на свобода, в спомените си Достоевски ще отбележи, че никой от осъдените участници в кръжока на Петрашевски, на утопистите-социалисти, не проявил в страха си признаци на разкаяние. Това му направило дори по-силно впечатление, отколкото садизмът на екзекуторите. И тъкмо затова може би, когато редактирал „Бели нощи“ за второ издание, махнал думите на главния герой, на Мечтателя, че страхът от близостта на наказанието кара престъпника да се разкайва и да тръпне от угризения на съвестта. Петрашевци не са били разбира се, обикновени престъпници, а политически дейци, готови да умрат за убежденията си. По време на Каторгата обаче Достоевски се убедил, че и криминалните не се каят за извършеното.

Когато пише „Бели нощи“ Достоевски е на двадесет и седем години, но бил вече известен млад автор, главно с „Бедни хора“, а и с други няколко разказа и повести, които критиката никак не одобрявала. Белински писал, че в тия следващи произведения Достоевски, види се, напразно „иска да примири Хофман с Гогол и Марлински“. Имало и по-резки мнения — че са неясни, многословни и дотегливи до отвращение. Сега може да кажем, че критиците не са били съвсем прави, но на тях често им се струва, че и талантливите книги бледнеят пред изкуството и бурната съвременност. Пък и трудно биха могли да предвидят, че Достоевски ще стане един ден световен писател и нишките на неговата гениалност ще се проследяват още в ранните му работи.

„Бели нощи“ направили все пак по-различно впечатление тогава с поетичната си атмосфера, с изящното си, по думите на писателката Е. Тур, изпълнение, с нравствената чистота и странната душевност на героите. А. Д. Дружинин, прочут и влиятелен на времето си литератор, се съгласил — с известни уговорки за недостатъците в повестта, — че наистина има, и особено в Петербург, цяла една порода такива млади люде, които са и добри, и умни и нещастни въпреки всичката си добрата и ум, при цялата непретенциозност на скромните си потребности. Те неусетно и до крайност се привързват към своите въздушни замъци. От гордост, от скука и самота.

Сигурно така е било и непременно е имало такива хора, както и сега ги има. Те са и горди, те и скучаят и страдат, а усещането за самота понякога ги зазижда в тия прословути въздушни кули, но това не е мечтателството, за което ни разказва писателят. То е друго, то е болест на обществото, а не само склонност на характерите. Съществено е, разбира се, че от нея боледуват най-вече хора, които са по натура „слаби, женствени, нежни“, както пише Достоевски в тогавашните си фейлетони „Петербургска летопис“. Но той изрично добавя, че „всички ние сме повече или по-малко мечтатели“. И не сочи гордостта или скуката за причини, а обстоятелството, че в Русия няма интереси, които да обединят разслоената маса и да премахнат убийствените противоречия — духовни и материални. Общественото устройство пречи на отделния човек да изяви своите природни заложби. Тъкмо затова у някои личности, продължава Достоевски, жадни за дейност, жадни за непосредствен живот, се заражда малко по-малко оня особен вид мечтателство, което превръща човека в някакво „същество от среден род — мечтател…“ Почти със същите думи говори за мечтателството и героят на „Бели нощи“. Между спомените на Достоевски в „Петербургски съновидения в стихове и проза“ и саморазглеждането на героя в повестта непрекъснато намираме също такива успоредици. Не казва ли Достоевски, че младежкото мечтателство го било пречиствало, било му необходимо и като на художник? Мислено се въобразявал ту като Перикъл, ту като Марий, ту като герой на Валтер Скот, а Мечтателя бълнува за приятелство с Хофман, за Вартоломеевата нощ, за участие в превземането на Казан от Иван Грозни и за всичко, което му помага да се чувствува „художник на своя живот“.