Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

— Хванете ме под ръка — казах аз на моята непозната — и той няма да посмее повече да ви досажда.

Тя ме хвана мълком под ръка още трепереща от вълнение и уплаха. О, неканени господине! Как те благославях в тая минута! Погледнах я бързо: тя беше много миличка и брюнетка — бях отгатнал; на черните й мигли още блестяха сълзички от неотдавнашната уплаха или от предишна мъка — не зная. Но на устните и вече светеше усмивка. Тя също ме погледна крадешком, леко се изчерви и наведе очи.

— Ето виждате ли, защо тогава ме отблъснахте? Ако аз бях с вас, нищо не би се случило…

— Но нали не ви познавах: мислех си, че и вие също…

— А нима сега ме познавате?

— Мъничко. Ето например, защо треперите?

— О, вие отгатнахте веднага! — отвърнах аз във възторг, че моята девойка е умница: при една красота това никога не пречи. — Да, отгатнахте веднага с какъв човек имате работа. Вярно, не оспорвам, аз съм плах с жените; развълнуван съм не по-малко, отколкото бяхте вие преди минута, когато тоя господин ви изплаши… Аз съм някак изплашен сега. Като че всичко е сън, а аз дори и насън не съм си представял, че някога мога да говоря с някаква жена.

— Как? Ни-ма?

— Да, ако ръката ми трепери, то е защото никога още не е хващана от такава хубавичка, малка ръчица като вашата. Аз съвсем съм отвикнал от жените; тоест никога не съм и свиквал с тях; ами че аз сам… Аз дори не знам как да разговарям с тях. Ето и сега не знам — дали не съм ви казал някоя глупост? Кажете ми откровено; предупреждавам ви, не се обиждам лесно…

— Не, нищо, нищо, напротив. И щом всъщност настоявате да бъда откровена, ще ви кажа, че на жените се харесва такава плахост; а ако искате да знаете и още нещо, тя и на мен ми харесва и аз няма да ви отблъсна от себе си чак до вкъщи.

— Вие ще направите с мен така — започнах аз, задъхвайки се от възторг, — че аз веднага да престана да бъда плах и тогава — сбогом всички мои средства!…

— Средства ли? Какви средства, за какво? Виж, това вече е лошо.

— Виноват, няма вече, изплъзна се от езика ми; но как искате в такъв момент да нямам желание…

— Да се харесате ли?

— Ами да; но бъдете, за бога, бъдете добра. Ако знаете какъв човек съм аз! Та аз съм вече на двадесет и шест години, а никога не съм срещал жена. Как мога тогава да говоря добре, умело и на място? И за вас ще бъде по-добре, когато всичко бъде открито, ясно… Аз не умея да мълча, когато сърцето ми говори. Но да оставим това… Ще повярвате ли — нито една жена, никога! Никакво познанство! И само всеки ден мечтая да срещна най-сетне някоя. Ах, да знаете само колко пъти съм бил влюбен по такъв начин!…

— Но как така, в коя?…

— Ами в никоя, в идеала, в оная, която ще ми се яви насън. Аз създавам в мечтите си цели романи. О, вие не ме познавате! Наистина все пак без това не може, срещал съм две-три жени, но какви жени са били те — все едни еснафки, та… Но аз ще ви разсмея, ще ви разкажа, че на няколко пъти съм искал да заговоря така, направо, на улицата, с някоя аристократка, разбира се, когато е сама; да заговоря, то се знае, плахо, почтително, страстно; да кажа, че загивам сам, да не ме отблъсква, че нямам начин да се запозная с никоя жена; да й внуша, че е дори дълг на жената да не отхвърля плахата молба на един нещастен човек като мен. Че най-сетне всичко, което аз искам, се състои в това само, да ми каже просто две братски думи, със съчувствие, да не ме прогони от първата крачка, да повярва на думата ми. Да изслуша това, което ще кажа, да ми се надсмее, ако ще, да ме обнадежди, да ми каже две думи, само две думи, а после ако ще и никога да не се срещнем повече!… Но вие се смеете… Впрочем аз затова и приказвам…

— Не ми се сърдете; аз се смея на това, че вие сам сте си враг и ако бихте опитали, то може би щяхте да успеете, па макар и на улицата; колкото по-просто, толкова по-хубаво… Нито една добра жена, ако само не е глупава или не е сърдита много от нещо в този момент, не би се решила да ви отпрати, преди да чуете тези две думи, за които вие така плахо молите. Впрочем какво говоря! Разбира се, би ви сметнала за луд. Та аз съдех по себе си. Нима аз много зная как живеят хората по света!

— О, благодаря ви — извиках аз, — вие не знаете какво сторихте сега за мен!

— Добре, добре! Но кажете ми защо разбрахте, че аз съм такава жена, с която… е, която вие считате достойна… за внимание и дружба… с една дума, не еснафка, както казахте. Защо се решихте да приближите до мен?

— Защо ли? Защо? Но вие бяхте сама, оня господин беше прекалено дързък, сега е нощ: съгласете се сама, че това е дълг…