Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

— Не, не, по-преди, там, на онзи тротоар. Та вие нали искахте да се приближите до мен?

— Там, на тротоара ли? Но аз наистина не зная как да ви отговоря; боя се… Знаете ли, днес аз бях щастлив; вървях и си пеех; бях извън града; никога още не бяха ми се случвали такива щастливи минути. Вие… може би така ми се е сторило… но простете ми, ако ви напомням: стори ми се, че плачехте и аз… аз не можех да слушам това… сърцето ми се сви… О, боже мой! Е, та нима аз не можех да потъгувам за вас? Та нима беше грях да почувствувам към вас братско състрадание?… Извинете, казах състрадание… Е, да, с една дума, нима можех да ви обидя с това, че неволно поисках да се приближа до вас?…

— Моля ви, стига, не говорете… — каза девойката, като наведе очи и стисна ръката ми. — Сама съм виновна, че заговорих за това: но ми е драго, че не сбърках с вас… но ето вече дойдохме до вкъщи; трябва да се отбия в тази уличка; на две крачки е… Прощавайте, благодаря ви…

— Та нима, нима никога вече няма да се видим?… Нима всичко така ще свърши?

— Виждате ли — каза девойката, като се смееше, — отначало искахте уж само две думи, а сега… Но впрочем няма да ви кажа нищо… Може би ще се срещнем…

— Ще дойда тук утре — казах аз. — О, простете ми, аз дори вече настоявам…

— Да, вие сте нетърпелив… Вие почти настоявате…

— Чуйте, чуйте! — прекъснах я аз. — Простете, ако ви кажа пак нещо… Но ето какво: аз не мога да не дойда утре тук. Аз съм мечтател; аз имам толкова малко действителен живот, че такива минути като тая, като сегашната, се броят на пръсти и не мога да не повтарям тия минути в мечтите си. Ще мечтая за вас цяла нощ, цяла седмица, цяла година. И непременно ще дойда тук утре, именно тук, на това място, именно в тоя час, и ще бъда щастлив, като си спомням вчерашното. Това място ми е вече мило. Аз си имам вече две-три такива места в Петербург. Веднъж дори заплаках от спомени, както вие… Откъде да знам, може би и вие преди десет минути плачехте от някакъв спомен… Но простете ми, аз пак се забравих; може би някога вие сте били тук особено щастлива…

— Добре — каза девойката, — аз сигурно ще дойда утре тук също в десет часа. Виждам, че вече не мога да ви забраня… Ето каква е работата — аз наистина трябва да бъда тук; да не помислите, че съм ви определила среща; предупреждавам ви, аз трябва да бъда тук заради себе си. Но ето… е, ще ви кажа откровено: няма да е зле, ако и вие дойдете; първо, може да има пак неприятности както днес, но да оставим това… с една дума, просто би ми се искало да ви виждам… за да ви кажа две думи. Само че не знам няма ли да ме осъдите сега, да помислите, че така лесно определям срещи… всъщност бих ви определила, ако… Но нека това остане моя тайна! Само че предварително да се разберем…

— Да се разберем! Говорете, кажете, кажете всичко предварително; на всичко съм съгласен, на всичко съм готов — извиках аз във възторг, — гарантирам за себе си — ще бъда послушен, почтителен… вие ме познавате вече…

— Тъкмо защото ви познавам, ви каня утре — каза девойката със смях. — Аз ви познавам напълно. Но да знаете, идвате при едно условие; първо (само бъдете добър, изпълнете това, за което ще ви помоля — виждате ли, аз говоря откровено), не се влюбвайте в мен… Това не бива, уверявам ви. На приятелство съм готова, ето ръката ми… Но не бива да се влюбвате, моля ви!

— Кълна ви се — извиках аз, като стиснах ръчичката й.

— Стига, не се кълнете, та аз зная, вие сте способен да пламнете като барут. Не ме осъждайте, че говоря така. Ако знаехте само… Аз също си нямам никого, с когото бих могла да си кажа една дума, от когото да поискам съвет. Разбира се, няма да търся на улицата съветници, но вие сте изключение. Аз така ви познавам, като че ли двадесет години сме били приятели… Нали, нали, вие няма да измените?

— Ще видите… Само че не зная как ще доживея просто до утре вечер.

— Спете хубаво; лека нощ — и помнете, че аз вече напълно ви се доверявам. Но вие така чудесно възкликнахте одеве: та нима трябва да се дава отчет за всяко чувство, дори за братското съчувствие! Знаете ли, така хубаво беше казано, че веднага ми мина мисълта да ви доверя…

— За бога, но за какво? Какво има?

— До утре. Нека това бъде засега тайна. Толкова по-добре за вас; поне отстрани ще прилича на роман. Може би още утре ще ви кажа, а може би не… По-напред ще поговоря още с вас, ще се опознаем по-добре…

— О, та аз още утре всичко ще ви разкажа за себе си! Но какво е това? Сякаш чудо става с мен… къде съм, боже мой? Е, кажете, нима сте недоволна от това, че не се разсърдихте, както би направила друга, че не ме прогонихте в самото начало? Две минути само — и как ме направихте завинаги щастлив. Да, щастлив! Кой знае, може би ме помирихте със самия мен, разрешихте моите съмнения… Може би ме налягат такива минути… Но утре всичко ще ви разкажа, всичко ще научите, всичко…