Фьодор Достоевски: Бели нощи (Сантиментален роман)

Иван Пауновски

Беше чудна нощ, такава нощ, каквато може да има само тогава, когато сме млади, любезни читателю. Небето беше такова звездно, така светло, че погледнеш ли го, неволно трябва да се запиташ: та нима могат да живеят под такова небе разни сърдити и капризни хора. Това също е младежки въпрос, любезни читателю, много младежки, но дано господ ви го праща по-често на душата!… Като говоря за разни капризни и сърдити господа, не мога да не припомня и моето благонравно поведение през целия тоя ден. Още от сутринта почна да ме мъчи някаква странна тъга. Изведнъж си внуших, че мен, самотника, всички ме напускат и че всички бягат от мен. Разбира се, всеки има право да попита: та кои са тия всички? Защото ето вече осем години, откакто живея в Петербург, и не съм съумял да завържа почти нито едно познанство. Но защо са ми познанства! Аз и без това познавам цял Петербург; ето защо ми се видя, че всички ме напускат, когато цял Петербург се вдигна и изведнъж замина на дача. Страшно ми беше да оставам сам и цели три дни скитах из града, обзет от голяма мъка, и просто не разбирах какво става с мен. Тръгна ли към Невски, отида ли в градината, скитам ли по крайбрежната — нито едно лице от ония, които съм свикнал да срещам на същото това място в определен час, през цялата година. Те, разбира се, не ме познават, но аз ги познавам. Като близки ги познавам; почти съм изучил физиономиите им — и им се любувам, когато са весели, и тъгувам, когато се помрачават. Почти съм завързал приятелство с едно старче, което всеки божи ден в определен час срещам на Фонтанка. Такава една сериозна, замислена физиономия; все си шепне нещо под носа и размахва лявата ръка, а в дясната държи дълъг чепат бастун със златна топка. Дори и той ме е забелязал и се отнася съчувствено към мене. Ако се случеше да не бъда в определения час на същото това място на Фонтанка, уверен съм, че го налягаше мрачно настроение. Ето защо ние понякога едва ли не се поздравяваме, особено когато и двамата сме в добро разположение на духа. Наскоро, когато не бяхме се видели цели два дни и на третия ден се срещнахме, почти бяхме готови да свалим шапка, но добре, че се опомнихме навреме, отпуснахме ръка и се погледнахме съчувствено един друг. И къщите също ми са познати. Когато минавам, всяка от тях като че ли изтичва пред мен на улицата, гледа ме с всичките си прозорци и едва ли не казва: „Здравейте, как сте? И аз, слава богу, съм добре, а през месец май ще ми прибавят нов етаж.“ Или: „Как сте? Мен утре ще ме поправят.“ Или: „Аз едва не изгорях, много се уплаших!“ и т.н. Между тях имам любимки, имам близки приятелки; една от тях има намерение да се подложи това лято на лечение при архитект. Нарочно ще минавам всеки ден, за да не би да стане така, че да я уморят от лекуване, пазил я господ!… Но никога няма да забравя историята с една много хубавка светлорозова къщичка. Това беше такава миличка каменна къщичка, така приветливо гледаше мен и така горделиво гледаше своите недодялани съседи, че сърцето ми се стопляше, когато се случеше да мина покрай нея. Не щеш ли, миналата седмица минавам по улицата и като погледнах приятелката си — чувам жален вик: „А мен ме боядисаха с жълта боя!“ Злодеи! Варвари! Те не бяха пощадили нищо: нито колоните, нито корнизите, и моята приятелка беше пожълтяла като канарче. Едва не ми се пукна жлъчката от тоя случай, та и досега нямам сили да се видя с моята обезобразена нещастница, вапцана с цвета на поднебесната империя.

И тъй, вие разбирате, читателю, по какъв начин ми е познат цял Петербург.

Казах вече, че цели три дни ме мъчи безпокойство, докато не открих най-сетне причината му. И навън не се чувствувах добре (тогова няма, оногова няма, къде ли са се дянали този и онзи?) — а и вкъщи просто не бях на себе си. Две вечери се мъчих да разбера: какво ми липсва в моето кътче, защо ми е така притеснително да седя в него? — и с недоумение оглеждах зелените си опушени стени, тавана, оплетен с паяжина, която Матрьона отглеждаше с голям успех, оглеждах всичките си мебели, оглеждах всеки стол, като си мислех дали не е тук бедата (защото дори ако един стол не стои така, както вчера е стоял, аз вече не съм на себе си), гледах през прозореца, но напразно… никак не ми олекна! Дойде ми на ум дори да повикам Матрьона и веднага бащински я смъмрих за паяжината и изобщо за нечистотията; но тя само ме погледна учудено и си излезе, без да ми отговори нито дума, така че паяжината и досега благополучно виси на мястото си. Най-сетне едва тая сутрин се сетих каква е причината. Ох, защото те офейкват от мен на дача! Простете за тривиалната думичка, но никак не ми беше до изискан стил… защото нали всички, колкото ги имаше в Петербург — или бяха заминали, или заминаваха на дача; защото всеки почтен господин със солидна външност, който наема файтонджия, в моите очи веднага се превръщаше в почтен баща на семейство, който след обикновените си служебни задължения се отправя без багаж на дачата при своето семейство, за да си бъде с него; защото всеки минувач сега имаше вече съвсем особен вид, който едва ли не говореше на всеки срещнат: „Аз, господа, съм тук само тъй, мимоходом, а всъщност след два часа си заминавам за дачата“. Отвореше ли се прозорец, по който побарабаняха отначало тънички, бели като захар пръстчета, и се подаваше главицата на хубавка девойка, която викаше амбулантния търговец на саксии с цветя — аз веднага, начаса си помислях, че тия цветя се купуват само така, тоест съвсем не за да се наслаждават на пролетта и на цветята в душната градска квартира, а защото твърде скоро всички ще заминат на дача и ще вземат и цветята със себе си. Нещо повече, аз бях направил вече такива успехи в своя нов, особен род открития, че можех вече безпогрешно, по вида само да определя кой на каква дача живее. Обитателите на Каменния и Аптекарския остров или на Петерховския път се отличаваха със заучени изящни маниери, с контешки летни костюми и прекрасни екипажи, с които бяха дошли в града. Жителите на Паргалов и по-нататък от пръв поглед „респектираха“ с благоразумието и солидността си; посетителят на Крестовския остров се отличаваше с невъзмутимо веселия си вид. Когато срещах дълга върволица колари, които с юзди в ръце вървяха лениво до колите, натоварени с цели планини какви ли не мебели, маси, столове, турски и не турски дивани и друга домашна покъщнина, върху която освен всичко това много често се кипреше, най-отгоре на колата, немощна готвачка, пазеща господарското имущество като зеницата на окото си; когато гледах тежко натоварени с домашни вещи лодки, които се плъзгаха по Нева и Фонтанка към Чьорная речка или островите — колите и лодките десеторно, стократно се увеличаваха в моите очи; струваше ми се, че всичко се е надигнало и тръгнало, че всичко се преселва на кервани на дача; струваше ми се, че цял Петербург заплашва да се превърне в пустиня, така че най-сетне накрая ми стана срамно, обидно и тъжно: та само аз не можех и нямаше да заминавам на дача. Аз бях готов да се кача на всяка кола, да замина с всеки господин с почтена външност, който наемаше файтонджия; но нито един, абсолютно никой не ме покани; сякаш ме бяха забравили, сякаш наистина бях за тях чужд човек!