Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

Сходни са и разочарованията им от мечтателството. Достоевски пише, че покрай него бил пропуснал едва ли не цялата си младост, а Мечтателя съди себе си още по-строго и неслучайно казва на своята събеседница, че се бои от времето, когато ще излинеят и самите мечти, някак ще помръкнат поривите на измислицата и тогава, лишен окончателно от способността си да бяга от действителното към фантастичното, ще трябва да се запита: какво направи от себе си, къде погреба най-хубавото си време? И ще изпита напълно ужаса, че предчувствията са се оправдали, че цялото сладостно и коварно мечтателство е било едно нищо, една „глупава, кръгла нула“.

Така погледната, повестта „Бели нощи“ е по-скоро погребален мотив, отколкото възторжен и поетичен химн на мечтателите и мечтателството. Но нима то е само опият за техните „слаби нерви и болезнено раздразнена фантазия“? Или най-много — едно бягство и протест срещу действителността, която иска да ги погълне и стрие в челюстите на битието, бунт, но някак немощен и обречен?

Истинското, великото мечтателство у двамата започва едва след срещата на Мечтателя и Настенка. То не е предишната игра на въображенията им и призрачните, книжни представи за неща и хора, а тепърва се поражда в житейското им общуване и разговори, за да се разгърне постепенно в драмата на техния любовен роман. Не любовен в обикновения смисъл на думата и точно в това се състои свръхидеята на Достоевски: да проследи до тънки подробности чувствата на тия две същества и сближаването им по незнайните пътища на най-сърдечните човешки отношения, за да възмогне тая тяхна любов до недосегаеми нравствени висоти, да я покаже почти неземна и да раздели героите тъкмо защото една такава любов е невъзможна още на тая земя и в тая действителност. „Бели нощи“ е мечтателство за бъдещите хора, за друг обществен свят. И когато Настенка възкликва: „Защо хората не живеят като братя?“ — това някак избистря представите ни за тая мечтана действителност като братство между всички човеци, но същевременно подсказва и нейната отдалеченост.

В това противоречие между идеал и действителност протичат белите нощи на героите. Отначало те някак инстинктивно се стремят към този неосъзнат идеал. Обещават си, че няма да се влюбват, за да избягнат обичайното, все познатото и дори пошлото между мъж и жена. Сетне разказват всеки за своя живот и се разкриват напълно един пред друг. Изяснява се не само красотата, но и сродството на душите им и тогава любовната им връзка става неизбежна, почти осъществима, въпреки че старателно не говорят за това, докато най-сетне мълчанието се превръща в болка. Те признават чувствата си, за да изживеят оня миг действително щастие, който е предостатъчен, за да изпълни със смисъла си цял човешки живот. Това е миг, изтръгнат от бъдещето. И тутакси двамата се мъчат да го приспособят към сегашните си обстоятелства: как ще заживеят, как ще вземат и бабата на Настенка и даже двете прислужнички. И после разбират, че това е неосъществимо. Настенка има вече такава земна любов — тя чака годеника си, бившия квартирант, и с него е дала дума да свърже живота си. Тя дълбоко чувствува, че Мечтателя е по-добър от него, по-близък и с отчаяние се пита: „Защо той не сте вие“, а после, в писмото си — „Защо вие не сте той?“ Тя повече обича Мечтателя, защото не само братски е разкрил сърцето си пред нея, но и нейното разбито, измъчено сърце великодушно е приютил в себе си… Въпреки това обаче сближаването на Настенка и Мечтателя би означавало вина спрямо другия, егоистично разрешение на идеала за човешко общуване.

Но, разбира се, че причината не е в този своеобразен любовен триъгълник. Можем да си представим, че между Настенка и Мечтателя нямаше трето лице. Все едно тяхната любов би била само един мираж, продължение на предишното, измисленото, опровержимото. Истинското й съществуване зависи от всички други хора, от цялото общество. А знаем, че в него хората не живеят като братя и не е дошло времето, когато всеки ще обича другите като самия себе си. Неслучайно казва Настенка, че не би могла да обича и Мечтателя, и годеника си. Не би могла по един и същи начин, защото са различни чувствата й към единия и към другия. Това раздвоение показва несъвместимостта на идеал и живот.

В „Бели нощи“ Достоевски е устремен към най-висшия, най-съкровения образ на любовта и братството между всички хора на земята. Фанатично е бил привързан към учението на утопистите-социалисти, защото смятал, че то ще победи много скоро. По време на каторгата се разколебава и сетне отхвърля идеята, че ако се промени строят, ще се усъвършенствуват и отношенията в обществото. До края на живота си е убеден, че революцията не ще ни приближи към века на съвършената човешка личност. В това е трагедията на неговия писателски мироглед.