Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

През това време m-me Barraud оправи детето, честити ни дъщерята и ни я поднесе като голям бял пакет. Фьодор Михайлович благоговейно прекръсти Соня, целуна сбръчканото личице и каза: „Аня, виж каква ни е хубавка!“ Аз също прекръстих и целунах момиченцето и се порадвах на милия ми съпруг, съзряла по неговото възторжено и умилено лице такова върховно щастие, каквото дотогава не бе ми се случвало да видя.

В изблик на радост Фьодор Михайлович прегърна m-me Barraud, а на болногледачката няколко пъти стисна силно ръката. Акушерката ми каза, че през цялата си дългогодишна практика не е имала случай да види баща на новородено така развълнуван и разстроен, както бе през цялото време моят мъж, и пак повтори: „Oh, ces russes, ces russes!“ Тя изпрати болногледачката за нещо в аптеката, а Фьодор Михайлович остави да ме пази да не заспя 7 7 В романа „Бесове“, в сцената, когато жената на Шатов ражда, Фьодор Михайлович е описал много свои чувства при раждането на първата ни дъщеря. (Бел. на А. Г. Достоевска) .

… Когато в нашия дом се въдвори известен ред, започна живот, от който навеки са ми останали най-светли спомени. За мое голямо щастие Фьодор Михайловяч излезе необикновено нежен баща: той без друго присъствуваше при къпането на малката и ми помагаше, сам я повиваше в одеялцето от пике и го закопчаваше с безопасни игли, носеше я и я приспиваше на ръце и оставил работата си, бързаше да иде при нея, щом чуеше гласеца й. Първият въпрос при събуждането му или след връщане вкъщи беше: „Как е Соня? Здрава ли е? Добре ли спа и яде?“ Фьодор Михайлович по цели часове прекарваше край нейното легълце и ту й тананикаше песнички, ту приказваше с нея, при което, когато тя започна третия месец, той бе сигурен, че Сонечка го познава и ето какво е писал на А. Н. Майков на 18 май 1868 година: „Това невръстно, тримесечно създание, така нуждаещо се, така мъничко — за мене бе вече личност и характер. Тя почваше да ме познава, да ме обича и се усмихваше, когато са приближавах, когато със своя смешен глас й пеех песни, тя обичаше да ги слуша. Тя не плачеше и не се мусеше, когато я целувах; преставаше да плаче, щом дойдех.“

Ала не бе ни съдено да се наслаждаваме дълго на безоблачното ни щастие. В първите дни на май времето беше прекрасно и ние, според настойчивия съвет на лекаря, всеки ден извеждахме нашето мило детенце в Jardin des Anglais, където то спеше по два-три часа в своята количка. Един нещастен ден при тази разходка времето внезапно се развали, започна биза (bise) и, изглежда, момиченцето настина, защото същата нощ качи температура и започна да кашля. Веднага се обърнахме към най-добрия детски лекар и той идваше всеки ден, като уверяваше, че момиченцето ни ще оздравее. Дори три часа преди смъртта й каза, че болната е много по-добре. Въпреки неговите уверения Фьодор Михайлович не можеше да се занимава с нищо и почти не се отделяше от люлката й. Двамата бяхме в страшна тревога и мрачните ни предчувствия се сбъднаха: на 12 май през деня (нов стил) скъпата ни Соня издъхна. Безсилна съм да опиша отчаянието, което ни обзе, когато видяхме мъртва нашата мила дъщеря. Дълбоко потресена и опечалена от нейната кончина, аз ужасно се страхувах за моя клет съпруг: неговото отчаяние беше бурно, той ридаеше и плачеше като жена, застанал пред изстиналото тяло на своята любимка, и обсипваше бледото й личице и ръчичките й с горещи целувки. Такова бурно отчаяние не съм виждала никога. На двама ни се струваше, че няма да понесем злочестината си. Два дни, без да се разделяме нито за миг, ние обикаляхме заедно разни учреждения, за да получим разрешение да погребем нашето детенце, заедно поръчвахме всичко необходимо за погребението му, заедно го облякохме в бяла атлазена рокличка, заедно го положихме в бялото, обвито с атлас ковчеже и плакахме, неудържимо плакахме. Страшно бе да гледа човек Фьодор Михайлович, толкова се бе стопил и отслабнал за една седмица, докато боледуваше Соня. На третия ден закарахме нашето съкровище за опело в руската църква, а оттам — на гробището в Plain Palais, където погребахме Соня в парцела, отреден за малки деца. След няколко дни край гроба й бяха насадени кипариси, а между тях бе поставен бял мраморен кръст. Всеки ден ние с мъжа ми ходехме на нейното гробче, носехме цветя и плачехме. Прекомерно тежко ни бе да се разделим с нашата безценна рожба — толкова искрено и дълбоко бяхме успели да я обикнем и толкова много мечти и надежди бяхме свързали с нейното съществуване!

Да останем в Женева, където всичко ни напомняше Соня, бе немислима и ние решихме незабавно да изпълним отдавнашното си намерение и да се преселим във Vevey, пак на Женевското езеро. Съжалявахме много, че поради липса на средства не можем завинаги да напуснем Швейцария, която бе станала за мъжа ми почти омразна…