Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

— Да, съгласен съм, той наистина има добро, изпълнено с любов сърце. И колко се радвам, че го разбрахте!

— И ето — продължаваше своя разказ Фьодор Михайлович, — в този решителен период от живота си художникът среща по своя път млада девойка на вашите години или с една-две години по-възрастна. Да я наречем Аня, за да не я назоваваме героинята. Това име е хубаво…

Тези думи затвърдиха у мене убеждението, че под героинята той подразбира Ана Василиевна Корвин-Круковска, бившата си годеница. В този момент съвсем забравих, че и аз се казвам Ана — толкова не ми идваше на ум, че този разказ се отнася за мене. Темата на новия роман е могла да се зароди (мислех си) под впечатлението от наскоро полученото от чужбина писмо от Ана Василиевна, за което Фьодор Михайлович ми бе говорил тия дни.

Портретът на героинята бе обрисуван с други краски, за разлика от портрета на героя. Според думите на автора Аня била кротка, умна, добра, жизнерадостна и притежавала голям такт в общуването с хората. Понеже отдавах през ония години голямо значение на женската красота, не се стърпях и попитах:

— А хубава ли е вашата героиня?

— Не е красавица, разбира се, но е твърде приятна. Обичам лицето й.

Стори ми се, че Фьодор Михайлович се издаде, и сърцето ми се сви. Обзе ме лошо чувство към Корвин-Круковска и подметнах:

— Все пак, Фьодор Михайлович, много сте идеализирали вашата „Аня“. Нима тя е такава?

— Точно такава! Добре съм я опознал! Художникът — продължаваше разказа си той — срещал Аня в художествените кръжоци и колкото по-често я виждал, толкова повече я харесвал, толкова повече се засилвало у него убеждението, че с нея би могъл да намери щастие. Ала все пак тази мечта му се виждала почти невъзможна. Наистина, какво би могъл да даде той — стар, болен човек, обременен с дългове — на тази здрава, млада, жизнерадостна девойка? Не би ли била любовта към художника страшна жертва от страна на това дете и не би ли почнало то сетне горчиво да се кае, че е свързало съдбата си с него? Пък и възможно ли е изобщо млада девойка, толкова различна по характер и по възраст, да обикне моя художник? Няма ли да бъде това психологически невярно? Ето за туй именно бих искал да зная вашето мнение, Ана Григориевна.

— Защо пък да е невъзможно. Та ако вашата Аня, както казвате, не е празна кокетка, а има добро, отзивчиво сърце, защо да не обикне вашия художник? Какво от туй, че той е болен и беден? Нима само на външен вид и за богатство може да се обича? И каква жертва от нейна страна? Щом тя го обича — и сама ще бъде щастлива, и никога не ще й се случи да се разкайва!

Говорех разпалено. Фьодор Михайлович ме гледаше развълнуван.

— И сериозно ли вярвате, че тя би могла да го обикне искрено и за цял живот?

Той замълча, сякаш се двоумеше.

— Поставете се за миг на нейното място — каза с треперещ глас. — Представете си, че този художник съм аз, че аз съм ви направил любовно признание и съм ви помолил да ми станете жена. Кажете, какво бихте ми отговорили?

Лицето му изразяваше такова смущение, такава сърдечна мъка, че най-сетне разбрах — това не е просто литературен разговор и ако отговоря уклончиво, ще нанеса страшен удар на самолюбието и гордостта му. Погледнах толкова скъпото за мене, развълнувано лице на Фьодор Михайлович и казах:

— Бих ви отговорила, че ви обичам и ще ви обичам до края на живота си!

Не ще предавам нежните, изпълнени с любов слова, които ми каза в ония незабравими мигове Фьодор Михайлович: за мене те са свещени…

Бях изумена, почти смазана от огромното си щастие и дълго не можех да повярвам в него. Спомням си, че когато близо един час след това Фьодор Михайлович взе да ми разкрива плановете си за нашето бъдеще и поиска мнението ми, аз му отвърнах:

— Та мигар мога сега да обсъждам нещо! Ами че аз съм така неимоверно щастлива!!!

Понеже не знаехме как ще се стекат обстоятелствата и кога ще може да стане нашата сватба, решихме засега да не казваме за нея на никого, с изключение на майка ми. Фьодор Михайлович обеща да дойде у нас на другия ден за цялата вечер и каза, че ще очаква с нетърпение нашата среща.

Той ме изпрати до антрето и грижовно ми върза качулката. Вече бях готова да изляза, когато ме спря с думите:

— Ана Григориевна, сега вече зная къде се е крило брилянтчето.

— Пак съня ли си припомняте?

— Не, не съня. Но аз най-после го намерих и смятам да го запазя за цял живот.

— Лъжете се, Фьодор Михайлович! — смеех се аз. — Не сте намерили брилянтче, а обикновено момиче.