Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

В образа на героя на „Бели нощи“ има несъмнено автобиографични елементи: „всички сме повече или по-малко мечтатели“ — пише Достоевски в края на четвъртия фейлетон от „Петербургска летопис“, а в по-късния фейлетон „Петербургски съновидения в стихове и в проза“ (1861) той си спомня за своите „златни и развихрени блянове“, пречистващи душата и необходими на художника. С героично-романтичното си настроение разказът му е близък до виденията на героя на „Бели нощи“.

Възможно е един от прототиповете на главния герой да е бил А. Н. Плешчеев. Нещо близко с вътрешното устройство на личността на поета се открива в образа на Мечтателя; в изповедта му са преосмислени някои мотиви на Плешчеевата лирика. Повестта се създава през време на тясната дружба между Достоевски и Плешчеев, членове на кръжока на А. Н. и Н. Н. Бекетови, а по-късно — на социалистическите кръжоци на М. В. Петрашевски и С. Ф. Дуров. В момента, когато Достоевски работи над „Бели нощи“, Плешчеев е обмислил свой вариант на повестта за мечтателя под заглавие „Дружеские советы“ (03, 1849 — т. 63, стр. 61–126).

Неудовлетвореността от съществуващия живот, стремежът към уединяване в един идеален свят, бягайки от низкото всекидневие, сближават Мечтателя на „Бели нощи“ с Гоголевия Пискарев от повестта „Невски проспект“ (1835), с мечтателите на Хофман и други представители на западния и руския романтизъм. Близостта до много романтически образи се подчертава в повестта при характеристиката на „възторжените блянове“ на героя („Втора нощ“). И в самото заглавие на повестта, и с разделянето й на „нощи“ Достоевски следва романтичната традиция (вж. „Двойник“, или „Моите вечери в Малорусия“ на А. Погорелски (1828), „Руски нощи“ на В. Ф. Одоевски (1844). Но докато у романтиците темата за мечтателството се е сливала с темата за избраничеството, героят на Достоевски, обречен на мечтателство, дълбоко страда от това; за един ден действителен живот той е готов да даде „всички свои фантастични години“.

Силно се чувствува в повестта (особено след внасяне на някои промени в нейния текст през 1859 г.) връзката с пушкиновите мотиви. В своята изповед наред с образите на Хофман, Мериме, Скот, Майербер героят споменава „Египетски нощи“ и „Къщичката в Коломна“. Интересът на героя на повестта към Пушкиновите произведения е показателен — трябва да припомним, че в началото на 1860 година Достоевски посвещава много страници в своите статии за изясняване ролята на Пушкин в развитието на руската култура, пише за неговия талант като за „мощно олицетворение на руския дух и съдържание“ („Свисток“ и „Руский Вестник“). В статията „Образци на чистосърдечие“ Достоевски нарича „Египетски нощи“ най-голямото художествено произведение в руската литература (пак там)… Първото постигнато от Достоевски в „Петербургска летопис“ и „Бели нощи“ философско-историческо осмисляне на темата за Петербург, създаденият от писателя образ на самотника герой-интелигент, когато се чувствува чужд и изоставен сред големия шумен град, неговите скромни мечти за спокойно „свое кътче“, разказът на Настенка за живота в къщата на баба й, обръщането към темата за „белите нощи“ за характеризиране на „призрачния“ Петербург, описанията на неговите канали — мястото, където се срещат Настенка и Мечтателя — всичко това като че ли е обвяно от поетическата атмосфера на „Медния конник“ и „Къщичка в Коломна“ (вж. История на руската литература, т. IX, ч. 2, М.Л., 1956, стр. 27). Неповторимият „петербургски“ колорит на „Бели нощи“ е прекрасно предаден в класическите илюстрации на М. В. Добужински към повестта (1922).

Ново, задълбочено тълкуване мечтателството получава в по-нататъшното творчество на Достоевски. То се разбира от писателя като следствие от скъсването на огромна част от нашето образовано съсловие с народа в резултат на реформата на Петър I (ДП, 1873, гл. II „Старие люди“). Затова и героите в романите и повестите на Достоевски от 1860 — 1870 год. носят черти на мечтатели. В средата на 1870 г. писателят замисля специален роман „Мечтател“.

Въпреки цялата сложност на изправените пред мечтателите от зрелия период в творчеството на Достоевски „вечни въпроси“ за смисъла на човешкото битие, много от тях обединяват с героя на „Бели нощи“, жаждата за „действителен“, „жив“ живот и търсене на пътища за приобщаване към него.

Първите критически отзиви за повестта се появяват още през януари 1849 г. — веднага след нейното излизане. В „Современник“ А. В. Дружинин пише, че „Бели нощи“ стои по-високо от „Голядкин“ и „Слабо сърце“ и много по-високо от „Хазайка“ и някои други произведения, мъгляви, многословни и възскучни (С. 1849, №1, отд. V, стр. 43). Основната идея на повестта по мнението на критиката е „и забележителна, и правдива“. Той правилно смята „мечтателството“ не само специфично петербургска, но и извънредно характерна черта на целия съвременен живот. Дружинин говори за съществуването на „цяла порода млади хора, които са и добри, и умни, и нещастни, въпреки своята доброта и ум, въпреки непретенциозността на своите скромни потребности“. Те стават мечтатели и „се затварят в своите въздушни кули“ „от гордост, от скука и от самотност“.