Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

— Ах, Настенка!…

И двамата се засмяхме.

— Е, стига, стига. А вие къде живеете? Забравих.

— Там при Н-ския мост, в къщата на Баранников.

— Една голяма къща ли?

— Да, една голяма къща.

— А, зная, хубава къща е; само че, знаете ли, напуснете я и се преместете по-скоро у нас…

— Още утре, Настенка, още утре; само малко дължа за квартирата; но нищо… Скоро ще получа заплата…

— А знаете ли, аз може би ще давам уроци; сама ще се изуча и ще давам уроци…

— Това е прекрасно… а аз скоро ще получа награда, Настенка…

— И така, от утре ще бъдете мой квартирант…

— Да, и ще отидем на „Севилският бръснар“, защото скоро пак ще го дават.

— Да, ще отидем — каза засмяна Настенка, — но по-добре да бъде не „Бръснарят“, а нещо друго…

— Е, добре, нещо друго; разбира се, по-добре ще бъде, аз пък не съобразих…

Говорейки си така, ние и двамата се движехме като сред дим, като в мъгла и просто сами не знаехме какво става с нас. Ту се спирахме и дълго разговаряхме на едно място, ту пак се спускахме да вървим и бродехме бог знае къде и пак смях, пак сълзи… Ту Настенка изведнъж поиска да си върви, а аз не смея да я задържам и искам да я изпроводя чак до къщи; тръгваме и не щеш ли, след четвърт час се озовахме на брега на нашата пейка. Ту тя ще въздъхне и пак сълзица ще се покаже на очите й; а аз се изплаша, смразя се… Но тя веднага ми стиска ръката и ме дърпа отново да вървим, да бъбрим, да говорим…

— Време е вече, време е да си вървя вкъщи; мисля, че е много късно — каза най-сетне Настенка, — стига сме се правили на деца!

— Да, Настенка, само че сега аз няма да заспя; няма да си отида вкъщи.

— Май че и аз няма да заспя; само че изпратете ме…

— Непременно!

— Но сега вече непременно ще стигнем до дома.

— Непременно, непременно…

— Честна дума?… Защото нали трябва все някога да се върна вкъщи!

— Честна дума — отвърнах аз със смях…

— Хайде, да вървим!

— Да вървим.

— Погледнете небето, Настенка, погледнете! Утре ще имаме чудесен ден; какво синьо небе, каква луна! Погледнете: ето това жълтото облаче сега я забулва, гледайте, гледайте!… Не, отмина покрай нея. Гледайте де, гледайте!…

Но Настенка не гледаше облака, тя стоеше мълчалива, като вцепенена; а след минута започна някак плахо, но силно да се притиска до мен. Ръката й затрепери в моята ръка; погледнах я… Тя се опря още по-силно.

В тая минута покрай нас мина млад човек. Той изведнъж се спря, изгледа ни втренчено и после направи пак няколко крачки. Сърцето ми заби…

— Настенка — казах аз тихо, — кой е тоя, Настенка!

— Това е той! — отвърна тя шепнешком, като се притискаше още повече, още по-трепетно, до мен… Аз едва се задържах на краката си.

— Настенка! Настенка! Това си ти! — чу се глас зад нас и в същия миг младият човек направи няколко крачки към нас.

Боже, какъв вик! Как потрепери тя! Как се изтръгна от ръцете ми и литна към него!… Стоях и ги гледах като убит. Но тя едва подала му ръка, едва хвърлила се в прегръдките му, изведнъж отново се обърна към мен, озова се до мен, по-бърза от вятър, от мълния, и преди да успея да се опомня, обгърна с две ръце шията ми и силно, горещо ме целуна. Сетне, без да каже нито дума, отново се спусна към него, хвана го за ръце и го повлече след себе си.

Дълго стоях и гледах след тях… Най-после и двамата изчезнаха от очите ми.

Моите нощи свършиха с утро. Денят беше лош. Валеше дъжд и скръбно тракаше по стъклата на прозорците ми; в стаичката беше тъмно, вън — мрачно. Главата ме болеше и ми се виеше свят; треска пълзеше по тялото ми.

— Писмо имаш, господарю, по градската поща, донесе го раздавачът — наведе се над мен Матрьона.

— Писмо! От кого? — извиках аз, като скочих от стола.

— А че не знам, господарю, погледни, може там да е написано от кого е.

Счупих печата. От нея!

„О, простете, простете ми! — пишеше ми Настенка. — На колене ви моля, простете ми! Аз измамих и вас, и себе си. Това бе сън, мираж… Измъчих се днес за вас; простете, простете ми!…

Не ме обвинявайте, защото аз в нищо не съм се променила; казах, че ще ви обичам, аз и сега ви обичам, нещо повече дори! О, боже! Ако можех да обичам и двама ви наведнъж! О, ако вие бяхте той!“

„О, ако той бяхте вие!“ — премина през ума ми. — „Спомних си твоите думи, Настенка!“

„Бог вижда, какво не бих направила сега за вас! Зная, че ви е тежко и мъчно. Оскърбих ви, но вие знаете — като обичаш, прощаваш обидата. А вие ме обичате!

Благодаря! Да, благодаря ви за тая любов! Защото тя се е запечатала в паметта ми като сладък сън, който дълго помним след събуждане; защото аз вечно ще помня оня миг, когато ми открихте така братски сърцето си и така великодушно приехте в дар моето, убитото ми сърце, за да го пазите, галите и излекувате… Ако ми простите, споменът за вас ще бъде възвисен у мен като вечно благодарно чувство към вас, което никога няма да изчезне от душата ми… Аз ще пазя тоя спомен, ще му бъда вярна, няма да му изменя, няма да изменя на сърцето си: то е прекалено постоянно. То и вчера така скоро се върна към оногова, комуто принадлежеше завинаги.