Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

Ние ще се срещнем, вие ще дойдете у нас, вие няма да ни оставите, ще ми бъдете вечно приятел, брат… И когато ме видите, ще ми подадете ръка, нали? Ще ми я подадете, вие сте ми простили, нали? Обичате ли ме както преди ?

О, обичайте ме, не ме оставяйте, защото аз така ви обичам в тая минута, защото аз съм достойна за вашата любов, защото аз ще я заслужавам… мой мили приятелю! Идната неделя ще се омъжа за него. Той се върна влюбен, никога не ме е забравял… Вие няма да се разсърдите, че пиша за него. Но аз искам да дойда при вас заедно с него; вие ще го обикнете, нали?…

А сега простете, помнете и обичайте вашата

Дълго препрочитах това писмо; сълзи напираха в очите ми. Най-сетне то падна от ръцете ми и аз закрих лице.

— Миличък! Ей, миличък! — обади се Матрьона.

— Какво, старо?

— Ами паяжината свалих цялата от тавана; сега, ако щеш, жени се, гости си кани, време ти е…

Погледнах Матрьона… Тя беше още бодра, млада старица, но не зная защо, изведнъж ми се стори, че е с изгаснал поглед, с бръчки по лицето, прегърбена, остаряла… Не зная защо, изведнъж ми се стори, че моята стая също се е състарила като старицата. Стените и подовете са овехтели, всичко е потъмняло; паяжините са се увеличили още повече. Не зная защо, когато погледнах през прозореца, стори ми се, че къщата отсреща също на свой ред е остаряла и потъмняла, че мазилката на колоните се е олющила и опадала, че корнизите са почернели и напукани и стените от ярко тъмножълти са станали шарени…

Дали слънчевият лъч, внезапно надникнал иззад дъждовния облак, пак се скри зад него и всичко пак потъмня пред очите ми; или може би пред мен премина така неприветливо и тъжно цялата перспектива на моето бъдеще и аз се видях такъв, както сега точно след петнадесет години, застарял, в същата стая, също така самотен, със същата Матрьона, която ни най-малко не е поумняла през всичките тия години.

Но да помня обидата си, Настенка! Да закрия с тъмен облак твоето ясно, тихо щастие, да те упрекна обидно и да причиня мъка на сърцето ти, да го нараня с тайно угризение и да го накарам тъжно да тупти в минутата на блаженството, да стъпча макар и само едно от нежните цветенца, които си вплела в черните си къдри, когато си тръгнала с него към олтара… О, никога, никога! Нека бъде ясно твоето небе, нека бъде светла и безметежна милата ти усмивка, бъди благословена за минутата блаженство и щастие, което ти даде на друго самотно, благодарно сърце!

Боже мой! Цяла минута блаженство! Та нима това е малко, па макар и за цял човешки живот?…

$orig_lang=ru

$orig_title=Белые ночи

$year=1848

$type=Повест

$translator=Дамян Тодоров

$trans_year=1959

$labels=Руска класика, Реализъм, Любовен роман

1821 — 30.X. (11.XII) — роден в Москва в семейство на лекар.

1833–1837 — учи в московски частни пансиони.

1842 — завършва Военно-инженерно училище в Петербург.

1842 — постъпва на служба в Чертожния инженерен департамент, но напуска след една година, за да се посвети на литературен труд.

1845 — завършва повестта „Бедни хора“, посрещната възторжено от Григорович, Некрасов, Белински.

1845 — есента — свързва се със средата на Белински, но после, след настъпило охлаждане, прекъсва връзките си с нея.

1847–1849 — Влиза в нелегалния социалистически кръжок на Петрашевски и други революционни кръжоци, като участвува в опита да се организира тайна печатница за противоправителствена литература и прокламации.

1849 — 15 април — чете на събрание у Петрашевски антикрепостническото „Писмо на Белински до Гогол“. Бива арестуван и лежи в Петропавловската крепост. Осъждат го на разстрел, но в последния момент заменят смъртната присъда с четиригодишна каторга в Сибир. На 24 декември го изпращат в затвора на Омската крепост.

1850–1854 — лежи в Омския затвор. Каторжният живот в крепостта авторът описва по-късно в „Записки от Мъртвия дом“. На каторгата заболява тежко от епилепсия.

1854 — бива зачислен на редовна служба в 7-и сибирски линеен батальон в Семипалатинск. Елва след смъртта на Николай I бива произведен офицер.

1857 — оженва се за М. Дм. Исаева.

1859 — получава разрешение на заселване, отначало в Твер, а по-късно в Петербург. Печатат се първите му произведения („Чичовият сън“ и „Село Степанчиково и неговите обитатели“).

1861–1862 — публикува в сп. „Время“ първия си роман „Унижените и оскърбените“ и пише една от най-значителните си творби — „Записки от Мъртвия дом“.