Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

Тя бързо се обърна.

— Хайде! — каза тя. — Хайде! По-скоро!

Гледах я с недоумение.

— Хайде, къде е писмото? Донесохте ли писмото? — повтори тя, като се улови с ръка за перилата.

— Не, у мен няма писмо — казах аз най-сетне, — нима той още не е идвал?

Тя страшно пребледня и дълго време ме гледа неподвижно. Бях разбил последната й надежда.

— Е, на добър му час! — продума тя най-сетне с пресекващ глас. — На добър му час, щом така ме оставя!

Тя наведе очи, сетне понечи да ме погледне, но не можа. Още няколко минути се мъчеше да превъзмогне вълнението си, но изведнъж се отвърна, подпря лакти на преградата на крайбрежната и се заля в сълзи.

— Стига, стига! — започнах аз, но нямах сили да продължа, като я гледах, пък и какво бих могъл да говоря?

— Не ме утешавайте — каза тя, плачейки, — не говорете за него, че ще дойде, че не ме е изоставил така жестоко, тъй безчовечно, както го стори. За какво, за какво? Нима имаше нещо в писмото, в това нещастно писмо?…

Ридания пресякоха гласа й; сърцето ми се късаше, като я гледах.

— О, колко безчовечно жестоко е това! — почна тя отново. — И нито дума, нито дума! Поне да беше отговорил, че не му трябвам, че ме изоставя: а то цели три дни нито дума! Колко лесно му е да оскърби, да обиди една злочеста, беззащитна девойка, която е виновна само за това, че го обича! О, колко преживях през тези три дни! Боже мой, боже мой! Като си спомням, че сама отидох при него първия път, че се унижавах пред него, плаках, че го молех поне за капка любов… и след това!… Слушайте — заговори тя, като се обърна към мен и черните й очички засвяткаха, — та това не е така! Това не може да бъде така; това е неестествено! Или вие, или аз сме се измамили: може би той не е получил писмото! Може би и досега нищо не знае? Та как може, съдете сами, кажете ми, за бога, обяснете ми — не мога да разбера това, — как може да се постъпи така варварски грубо, както той постъпи с мен! Нито думица! Но и към последния човек в света хората са по-състрадателни. Може би е дочул нещо, може би някой ме е наклеветил пред него? — завика тя, като се обърна към мен: — Как, как мислите?

— Слушайте, Настенка, аз утре ще отида при него от ваше име.

— После!

— Ще го попитам за всичко, ще му разкажа всичко.

— После, после!

— Вие ще напишете писмо. Не отказвайте, Настенка, не отказвайте! Ще го накарам да уважава постъпката ви, той всичко ще научи и ако…

— Не, приятелю мой, не! — прекъсна ме тя. — Стига! Повече нито дума, нито една дума от мен, нито ред — стига! Аз не го познавам, не го обичам вече, аз ще го за… бра… вя…

Тя не се доизказа.

— Успокойте се, успокойте се! Седнете тук, Настенка — казах аз, като я настанявах на пейката.

— Та аз съм спокойна. Стига! Аз просто така! Това са сълзи, те ще пресъхнат! Какво мислите, че ще се погубя, че ще се удавя?…

Сърцето ми преливаше; исках да говоря, но не можех.

— Слушайте! — продължи тя, като улови ръката ми. — Кажете: вие нали не бихте постъпили така? Не бихте зарязали оная, която сама би дошла при вас, не бихте се надсмели безсрамно над нейното слабо, глупаво сърце? Вие бихте я защитили, нали? Бихте си представили, че е била сама, не е умеела да се предварди, че не е умеела да се опази от любовта си към вас, че не е виновна, че тя най-после не е виновна… че нищо не е направила!… О, боже мой, боже мой!…

— Настенка! — извиках аз най-сетне, безсилен да преодолея вълнението си. — Настенка, вие ме измъчвате! Вие наранявате сърцето ми, вие ме убивате, Настенка! Аз не мога да мълча! Аз трябва най-сетне да говоря, да изкажа онова, което е накипяло тук, в сърцето ми…

При тия думи аз се понадигнах от пейката. Тя ме хвана за ръката и ме гледаше учудено.

— Какво ви е? — рече тя най-после.

— Слушайте! — казах аз решително. — Изслушайте ме, Настенка! Всичко, което ще кажа сега, е брътвеж, всичко е неосъществимо, всичко е глупаво! Знам, че всичко това никога не може да се случи, но повече не мога да мълча. В името на това, от което вие страдате сега, предварително ви моля, простете ми!…

— Но, какво, какво? — каза тя, като престана да плаче и ме гледаше втренчено, докато странно любопитство блестеше в учудените й очички. — Какво ви е?

— Това е неосъществимо, но аз ви обичам, Настенка, това е! Е, сега вече всичко е казано! — казах аз, като махнах с ръка. — Сега ще видите дали можете да говорите така с мен, както преди малко говорехте, можете ли най-сетне да слушате това, което ще говоря…

— Е, та какво толкова, какво? — прекъсна ме Настенка. — Та какво от това? Е, аз отдавна знаех, че ме обичате, но все ми се струваше, че вие мен просто така някак си ме обичате… Ах, боже мой, боже мой!