Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

— Е, бива ли, бива ли! Ах, какво дете сте! Каква детинщина!… Стига!

Тя се опита да се усмихне, да се успокои, но брадичката й трепереше и гърдите все още се вълнуваха.

— Мисля за вас — каза ми тя, след като помълча малко, — вие сте така добър, че аз бих била от камък, ако не почувствувах това… Знаете ли какво ми хрумна сега? Сравнявах ви двамата. Защо той не сте вие? Защо той не е като вас? Той е по-лош от вас, макар че го обичам повече от вас.

Аз не отговорих нищо. Стори ми се, че тя чакаше да кажа нещо.

— Естествено може би още не напълно го разбирам, не напълно го познавам. Знаете ли, аз като че ли винаги съм се бояла от него, той винаги беше такъв сериозен, такъв един горд. Разбира се, зная, че само изглежда така, че в сърцето му има повече нежност, отколкото в моето… Помня как ме погледна, когато, нали помните, отидох с вързопчето при него; но все пак аз някак прекалено го уважавам, а нали това говори, че ние може би не сме равни?

— Не, Настенка, не — отвърнах аз, — това значи, че вие го обичате повече от всичко на света, обичате го много повече, отколкото себе си.

— Да, да допуснем, че това е така — отвърна наивната Настенка, — но знаете ли какво ми хрумна сега? Само че аз сега няма да говоря за него, а така изобщо: отдавна вече ми е хрумвало всичко това. Слушайте, защо всички ние не се държим помежду си така, както братя с братя? Защо и най-добрият човек винаги като че ли крие нещо от другия и премълчава пред него? Защо да не кажеш откровено веднага какво ти е на сърцето, като знаеш, че думите ти няма да отидат на вятъра? А всеки изглежда така, сякаш е по-суров, отколкото е всъщност, сякаш всички се боят да не оскърбят чувствата си, като ги изкажат много скоро…

— Ах, Настенка! Прави са думите ви; но това става по много причини — прекъснах я аз и сам повече от всеки друг път потисках в тая минута чувствата си.

— Не, не! — отвърна тя с дълбоко чувство. — Ето вие например не сте като другите! Аз наистина не зная как да ви изкажа това, което чувствувам; но ми се струва, че вие например… поне сега… струва ми се, жертвувате нещо за мен — добави тя плахо и бързо ме погледна. — Простете, че ви говоря така: та аз съм просто момиче; та аз още нищо не съм видяла на тоя свят и наистина понякога не умея да говоря — добави тя с глас, треперещ от някакво стаено чувство, като все пак се мъчеше да се усмихне, — но само ми се искаше да ви кажа, че съм благодарна, че и аз чувствувам всичко това… О, да ви дари бог с щастие за това! Ето, съвсем не е вярно всичко, което ми говорехте тогава за вашия мечтател, тоест, искам да кажа, то съвсем не важи за вас. Вие оздравявате, вие наистина сте съвсем друг човек, по-друг, отколкото се описахте. Ако някога обикнете, нека бог ви даде щастие с нея! А на нея нищо не пожелавам, защото тя ще бъде щастлива с вас. Зная аз, аз самата съм жена и трябва да ми повярвате, щом ви говоря така…

Тя млъкна и силно стисна ръката ми. Аз също не можех да говоря нищо от вълнение. Минаха няколко минути.

— Да, вижда се, че той няма да дойде днес! — каза тя най-сетне, като вдигна глава. — Късно е!…

— Ще дойде утре — казах аз с много уверен и твърд глас.

— Да — добави тя развеселена. — Сама виждам сега, че ще дойде едва утре. Е, тогава довиждане! До утре! Ако вали дъжд, може би няма да дойда. Но вдругиден ще дойда, непременно ще дойда, каквото и да стане с мен; бъдете тук непременно; искам да ви видя, всичко ще ви разкажа.

И сетне, когато се сбогувахме, тя ми подаде ръка и каза, като ме погледна с ясни очи:

— Ама ние сега завинаги сме заедно, нали?

О, Настенка, Настенка! Да знаеше само колко самотен съм сега!

Когато удари девет часът, аз не можах да стоя повече в стаята, облякох се и излязох въпреки лошото време. Бях там, поседях на нашата пейка. Тръгнах към тяхната уличка, но ме досрамя и на две крачки от тяхната къща се върнах, без да погледна прозорците им. Върнах се вкъщи изпълнен с такава мъка, каквато никога не съм изпитвал. Какво влажно, скучно време! Ако времето бе хубаво, щях да се разхождам там цяла нощ…

Но до утре, до утре! Утре тя всичко ще ми разкаже.

Ала днес нямаше писмо. Но впрочем така и трябваше да бъде. Те са вече заедно.

Боже, как свърши всичко това! С какво свърши всичко това!

Пристигнах в девет часа. Тя беше вече там. Забелязах я още отдалеч; тя стоеше както тогава, първия път, облакътила се на перилата на крайбрежната улица, и не чу, когато се приближих до нея.

— Настенка! — повиках я аз, като едва потисках вълнението си.