Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

В това време се чуха стъпки и в тъмнината се показа минувач, който идваше срещу нас. Ние и двамата се разтреперихме; тя едва не извика. Аз пуснах ръката й и направих жест, сякаш искам да се оттегля. Но излъгахме се — това не беше той.

— Защо се боите? Защо пуснахте ръката ми? — каза тя, като ми я подаваше пак. — Че какво има! Ще го посрещнем заедно. Искам да види как се обичаме.

— Как се обичаме! — извиках аз.

„О, Настенка, Настенка! — помислих си. — Колко много каза ти с тая дума! От такава любов, Настенка, понякога става студено на сърцето и тежко на душата. Твоята ръка е студена, моята гореща като огън. Колко сляпа си, Настенка!… О, колко непоносим е щастливият човек понякога. Но аз не можех да ти се сърдя?…“

Най-после чашата преля.

— Слушайте. Настенка — извиках аз, — знаете ли какво ми беше целия ден?

— Е, какво, какво има? Разказвайте по-скоро! Защо все мълчахте досега!

— Първо, Настенка, след като изпълних всичките ви поръки, предадох писмото, бях, у вашите добри хора, и… и си отидох вкъщи и легнах да спя.

— Само това ли? — прекъсна ме тя, като се засмя.

— Да, почти само това — отвърнах аз със свито сърце, защото очите ми се наливаха вече с глупави сълзи. — Събудих се един час преди нашата среща, но сякаш не бях спал. Не зная какво ставаше с мен. Идвах, за да ви разкажа всичко това, сякаш времето беше спряло за мен, сякаш едно усещане, едно чувство трябваше да остане от това време в мен завинаги, сякаш една минута трябваше да продължава цяла вечност и сякаш целият живот беше спрял за мен… Когато се събудих, стори ми се, че започва да ми звучи някакъв музикален мотив, отдавна познат, чут по-рано някъде, забравен и томителен. Стори ми се, че цял живот е напирал в душата ми и едва сега…

— Ах, боже мой, боже мой! — прекъсна ме Настенка. — Какво е всичко това? Не разбирам нито дума.

— Ах, Настенка! Искаше ми се да ви предам някак това странно впечатление… — почнах аз с нажален глас, в който се криеше надежда, макар и твърде малка.

— Стига, престанете, стига!… — заговори тя, но в миг се досети, хитрушата!

Изведнъж стана някак необикновено бъбрива, весела, немирна. Хвана ме под ръка, смееше се, искаше и аз също да се смея и всяка моя смутена дума откликваше в такъв звънлив, такъв продължителен смях у нея… Почвах да се сърдя, а тя изведнъж взе да кокетничи.

— Слушайте — почна тя, — ами че мен ми е малко неприятно, че не се влюбихте в мене. Идете, та разберете след това човека! Но все пак, непреклонни господине, не може да не ме похвалите, задето съм така чистосърдечна. Всичко ви казвам, всичко, каквато и глупост да ми мине през главата.

— Слушайте! Май че е единадесет часът? — казах аз, когато отмереният звън на камбаната екна от далечната градска кула.

Тя изведнъж спря, престана да се смее и почна да брои.

— Да, единадесет — каза тя най-сетне с плах, нерешителен глас.

Но аз веднага се разкаях, че я изплаших и я накарах да брои часовете, и се проклех заради този пристъп на злоба. Домъчня ми за нея и не знаех просто как да изкупя грешката си. Почнах да я утешавам, да търся причините за отсъствието му, да привеждам разни доводи и доказателства. Никого не можех да измамя по-лесно от нея в тази минута, пък и всеки в такава минута изслушва някак радостно каквито и да е утешителни думи и се радва много, щом открие и сянка на оправдание.

— Е, смешна работа — почнах аз, като се разгорещявах все повече и повече и се любувах на необикновената яснота на своите доказателства, — та той не можеше да дойде; вие и мен измамихте и подведохте, Настенка, та загубих представа за времето… Помислете само: той едва е могъл да получи писмото; да допуснем, че не може да дойде, да допуснем, че ще отговори, тогава писмото ще пристигне не по-рано от утре. А аз утре раничко ще намина за него и тозчас ще ви съобщя. Допуснете най-сетне хиляди вероятности: да речем, не е бил вкъщи, когато е пристигнало писмото, та може би и досега не е имал възможност да го прочете. Нали всичко това може да се случи.

— Да, да! — отговори Настенка. — Хич не помислих за това; разбира се, всичко може да се случи — продължаваше тя с най-сговорчив глас, но в който като неприятен дисонанс се долавяше някаква друга, далечна мисъл. — Ето какво ще направите — продължи тя, — идете утре колкото може по-рано и ако получите нещо, веднага ми съобщете. Нали знаете къде живея? — И тя почна да ми повтаря адреса си.

После изведнъж стана така нежна, така плаха с мен… Външно уж слушаше внимателно какво й говорех; но когато и зададох някакъв въпрос, тя премълча, забърка се и извърна главица настрана. Погледнах я в очите — така е: плачеше.