Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

— Но писмото, писмото! Нали преди това трябва да се напише писмото! Освен ако всичко това стане вдругиден.

— Писмото… — отвърна Настенка, като се обърка малко — писмото… но…

И спря. Отначало отвърна личицето си от мен, пламна като роза и изведнъж усетих в ръката си писмо, очевидно отдавна вече написано, съвсем готово и запечатано. Някакъв познат, мил, грациозен спомен премина през съзнанието ми.

— R, o-ho-s, i-si, na-na — почнах аз.

— Rosina! — запяхме и двамата, като аз едва ли не я прегръщах от възторг, а тя цяла се бе изчервила до последна степен и се смееше през сълзи, които трептяха като бисерчета на черните й мигли.

— Е, стига, стига! А сега сбогом! — каза тя бързо. — Ето ви писмото, ето и адреса къде да го отнесете. Сбогом! Довиждане! До утре!

Тя здраво стисна и двете ми ръце, кимна с глава и полетя като стреличка към тяхната уличка. Аз дълго стоях на мястото си, като я изпращах с очи.

„До утре! До утре!“ — бързо премина през съзнанието ми, когато тя се скри от моите очи.

Днес денят беше печален, дъждовен, мрачен, като моята бъдеща старост. Потискат ме такива странни мисли, такива смътни чувства, такива още неясни за мен въпроси се тълпят в главата ми — а някак нямам нито сила, нито желание да ги разреша. Не съм аз, който ще разреша всичко това!

Днес няма да се видим. Вчера, когато се сбогувахме, облаци почнаха да забулват небето и се спускаше мъгла. Аз казах, че утре ще бъде лош ден; тя не отговори, тя не искаше да говори против себе си; за нея тоя ден е и светъл, и ясен и нито едно буреносно облаче няма да помрачи нейното щастие.

— Ако вали, няма да се видим! — каза тя. — Аз няма да дойда.

Мислех, че тя изобщо не е забелязала днешния дъжд, но ето не дойде.

Вчера беше нашата трета среща, нашата трета бяла нощ…

Ала как радостта и щастието правят човека прекрасен! Как сърцето кипи от любов! Струва ти се, че искаш да излееш цялото си сърце в другото сърце, искаш всичко да е весело, всичко да се смее. И колко заразителна е тая радост! Вчера в нейните думи имаше толкова нега, в сърцето й толкова доброта към мен… Как се грижеше за мен, как се галеше, как ободряваше и топлеше сърцето ми! О, колко кокетство от щастие! А аз… Аз приемах всичко за чиста монета; мислех, че тя…

Но, боже мой, как можех да мисля това! Та как можех да бъда толкова сляп, когато всичко е вече взето от другия и нищо не е мое; когато най-сетне дори същата тая нежност, нейните грижи, любовта й… да, любовта й към мен — не беше друго освен радост от скорошната среща с другия, желание да натрапи и на мен своето щастие?… Когато той не дойде, когато чакахме напразно, тя помръкна, овладя я плахост, страх. Всичките й движения, всичките й думи не бяха вече така леки, игриви и весели. И странно нещо — тя удвои вниманието си към мен, сякаш желаеше инстинктивно да излее върху мен това, което сама желаеше да има, за което сама се боеше, да не би да не стане. Моята Настенка така падна духом, така се уплаши, че, струва ми се, разбра най-после, че аз я обичам, и се смили над моята нещастна любов. Да, когато сме нещастни, ние чувствуваме по-силно нещастието на другите; чувството не се разпръсква, а се концентрира…

Отидох при нея с пълно сърце и едва дочаках срещата. Аз не предчувствувах онова, което ще изпитвам сега, не предчувствувах, че всичко това ще свърши зле. Тя сияеше от радост, тя чакаше отговора. Отговорът беше той самият. Той трябваше да дойде, да се притече на нейния зов. Тя беше дошла цял час преди мен. Отначало се смееше с глас на всичко, смееше се на всяка моя дума. Аз понечих да говоря и млъкнах.

— Знаете ли защо съм така радостна? — каза тя. — Защо ми е така драго да ви гледам? Защо така ви обичам днес?

— Защо? — попитах аз и сърцето ми затрепери.

— Обичам ви, защото не се влюбихте в мен. Ами че някой друг на ваше място би почнал да ме безпокои, да ми досажда, би се разохкал, разболял, а вие сте толкова мил!

При тия думи тя така стисна ръката ми, че едва не извиках. Тя се засмя.

— Боже мой, какъв приятел сте вие! — почна тя след минута много сериозно. — Та просто бог ми прати вас! Какво ли би станало с мен, ако сега не бяхте с мен! Колко сте безкористен! Как хубаво ме обичате! Когато се омъжа, ние ще бъдем много близки, повече от братя. Аз ще ви обичам почти като него…

Стана ми някак ужасно мъчно в тоя миг; обаче нещо прилично на смях трепна в душата ми.

— Вие губите ума си — казах аз, — вие се страхувате; мислите, че няма да дойде.

— Какво приказвате! — отвърна тя. — Ако бях по-малко щастлива, аз бих заплакала, струва ми се, от вашето неверие, от вашите упреци. Впрочем вие ме наведохте на една мисъл и ми поставяте един сложен въпрос; но ще помисля после, а сега нека си призная, че говорите истината. Да, аз някак си не съм на себе си; цялата съм в някакво очакване и чувствувам всичко някак прекалено леко! Но стига, да оставим чувствата!…