Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

Аз пак не искам да излъжа. „Да, казвам, приятен е наглед, бабо!“ А баба дума: „Ах, наказание, наказание! Аз, внучке, ти говоря това, за да не се заглеждаш в него. Ама времена настанаха! Глей ти, такъв дребен квартирант, пък с приятна външност: не е като едно време!“

На баба й дай едно време! И по-млада била едно време, и слънцето едно време по-силно греело, и каймакът едно време не вкисвал така скоро — все едно време! Та седя, мълча и си мисля: защо пък баба сама ме подсеща, пита ме хубав ли е, млад ли е квартирантът? Но само тъй, само си помислих и веднага почнах отново да броя бримките, да плета чорапа, а сетне и съвсем забравих.

Но една сутрин идва при нас квартирантът да попита кога ще облепим стаята му с тапети, че сме му обещали. От дума на дума баба, а тя е приказлива, казва: „Тичай, Настенка, в спалнята ми, донеси сметките.“ Аз веднага скочих, не зная защо цяла се изчервих, пък и забравих, че съм забодена; наместо да се отбода тихичко, без да види квартирантът — дръпнах се така, че повлякох бабиното кресло. Като видях, че квартирантът вече научи всичко за мен, изчервих се, замръзнах на място като вдървена, че отгоре на това и заплаках — така срамно и горчиво ми стана в тая минута, че по-добре в земята да потънех! Баба вика: „Ти защо стоиш?“ — а аз още повече плача… Квартирантът, като видя, че се засрамих от него, поклони се и тозчас си отиде!

Оттогава чуе ли се лек шум в пруста, замръзвам като мъртва. Ето, мисля си, квартирантът иде и лекичко за всеки случай отбождам карфицата. Само че все не беше той, не влизаше. Минаха две седмици; квартирантът праща Фьокла да каже, че имал много френски книги, и то все хубави, така че може да се четат; не ще ли иска баба да й почета от тях, за да не ни бъде скучно? Баба се съгласи с благодарност, само че все питаше нравствени ли са книгите, или не, защото, ако книгите са безнравствени, то ти, Настенка, в никой случай не бива да ги четеш, на лошо ще се научиш.

— Че на какво ще се науча, бабо? Какво е написано там!

— Абе — казва тя — описано е в тях как млади хора съблазняват благонравни девици, как под предлог, че искат да се оженят за тях, ги отвличат от родителския дом, как после изоставят тия нещастни девици на произвола на съдбата и те загиват по най-плачевен начин. Аз — казва баба — много такива книжки съм чела и всичко — казва — е така прекрасно описано, че седиш по цяла нощ и тихичко четеш. Та ти — казва, — Настенка, внимавай, не ги чети. Какви книги — казва — ни е пратил?

— Ами все романи на Валтер Скот, бабо.

— Романите на Валтер Скот! Добре де, ама дали няма там някакви любовни интрижки? Я погледни дали не е турил в тях някаква любовна бележчица?

— Не — казвам, — бабо, няма бележка.

— Я ти под подвързията провери; те понякога в подвързията ги пъхат, разбойниците…

— Няма, бабо, и под подвързията няма нищо.

— Е, хубаво, хубаво!

И така почнахме да четем Валтер Скот и за един месец прочетохме почти половината. После той пращаше още и още, Пушкин прати, така че аз не можех вече без книги и престанах да мисля как да се омъжа за китайския принц.

Такава беше работата, докато веднъж не ми се случи да се срещна с нашия квартирант на стълбата. Баба ме беше пратила за нещо. Той се спря, аз се изчервих, и той се изчерви; но се засмя, здрависа се, попита за здравето на баба, казва: „Какво, прочетохте ли книгите?“ Отговорих му: „Прочетох ги.“ — „А какво, — казва, най-много ви хареса?“ Аз казвам: „Ивангое“, ама на Пушкин най-много ми харесаха. Тоя път с това се свърши.

След една седмица пак го срещнах на стълбата. Тоя път не беше ме пращала баба, а аз самата трябваше да изляза за нещо. Беше три часът, а квартирантът по това време се връщаше вкъщи. „Здравейте!“ — казва. И аз на него: „Здравейте!“

— Е, какво — казва, — не ви ли е скучно да седите по цял ден с баба си?

Щом ме попита за това, аз, не зная защо, се изчервих, засрамих се и пак ми стана обидно, види се, защото чужд човек взе да разпитва за тая работа. Исках да си отида, без да отговоря, но нямах сили.

— Слушайте — казва, — вие сте добро момиче! Извинете, че ви говоря така, но уверявам ви, че повече от вашата баба ви желая доброто. Нямате ли някакви приятелки, при които бихте могли да отидете на гости?

Казвам му, че нямам никакви, че имах една, Машенка, но и тя замина за Псков.

— Слушайте — казва, — искате ли да дойдете с мен на театър?

— На театър ли? Ами баба?

— Та вие — казва — скришом от баба си…

— Не — казвам, — не искам да мамя баба. Сбогом!