Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

— Настенка! — отвърнах аз с важен и строг глас, като едва се сдържах да не се разсмея. — Мила Настенка, аз зная, че разказвам прекрасно, но — признавам, другояче не умея да разказвам. Сега, мила Настенка, сега аз приличам на духа на цар Соломон, който бил затворен хиляда години в делва, под седем печата, и от когото най-сетне свалили всички тези седем печата. Сега, мила Настенка, когато ние отново се срещнахме след такава дълга раздяла — защото аз вече отдавна ви познавам, Настенка, защото аз вече отдавна търсех някого, а това е знак, че съм търсил тъкмо вас и че ни е било съдено сега да се срещнем, — сега в моята глава са се отворили хиляди клапи и аз трябва да излея река от думи, инак ще се задуша. И така, моля ви да не ме прекъсвате, Настенка, а да слушате покорно и послушно; инак — ще млъкна.

— Не-не-не! В никакъв случай! Говорете! Вече нима да пророня нито дума.

— Продължавам: има скъпа моя Настенка, в моя ден един час, който аз извънредно обичам. Това е часът, когато свършват почти всички работи, длъжности и задължения и всички бързат към дома си да обядват, да си полегнат и още тук, по пътя, измислят и други весели неща за вечерта, за през нощта и за цялото останало свободно време. В тоя час и нашият герой — защото позволете ми, Настенка, да разказвам в трето лице, тъй като в първо лице е ужасно срамно да се разказва всичко това, — и така в тоя час и нашият герой, който също не е бил без работа, крачи след другите. Но странно чувство на удоволствие осветява бледото му, някак малко посърнало лице. Неравнодушно гледа той вечерните зари, които гаснат бавно на хладното петербургско небе. Като казвам гледа, аз греша: той не гледа, а съзерцава някак несъзнателно, като уморен или зает в същото време с нещо друго, много по-интересно, така че само бегло, почти неволно може да отдели време за всичко, което го заобикаля. Той е доволен, защото до утре е свършил с отегчителните за него работи , и се радва като ученик, когото са пуснали от клас за любими игри и лудории. Погледнете го отстрани, Настенка: вие веднага ще видите, че радостното чувство вече е подействувало щастливо на слабите му нерви и болезнено раздразнената му фантазия. Ето той се е замислил за нещо… мислите, че за обеда, за днешната вечер? Какво гледа той така? Дали този господин със солидна външност, който така красиво се поклони на дамата, профучала покрай него в блестяща карета с бързоноги коне? Не, Настенка, какво го интересуват сега такива дреболии! Той сега е вече богат със свой особен живот; той някак изведнъж е станал богат и прощалният лъч на гаснещото слънце ненапразно е блеснал така весело пред него и събудил в стопленото му сърце цял рояк впечатления. Сега той едва забелязва оня път, по който преди и най-незначителната дреболия можеше да го учуди. Сега „богинята на фантазията“ (ако сте чели Жуковски, мила Настенка) вече е затъкала с капризна ръка златната си основа и е почнала да развива пред него плетениците на небивал, чудноват живот — и, кой знае, може би с капризната си ръка го е пренесла от чудесния гранитен тротоар, по който той си отива вкъщи, на седмото кристално небе. Опитайте се да го спрете сега и внезапно го попитайте: къде се намира той сега, по какви улици е минал — той навярно нищо не би си спомнил — нито откъде е минал, нито къде е сега, и изчервявайки се от яд, непременно би излъгал нещо, за да спаси приличието. Ето защо той така трепва, едва не се развиква и уплашено се оглежда наоколо, когато една твърде почтена старица учтиво го спира насред тротоара и почва да го пита за пътя, който е загубила. Начумерен от яд, той крачи по-нататък и едва забелязва, че като го гледат, някои минувачи се усмихват и се обръщат след него, и че едно малко момиченце, което боязливо му стори път, високо се засмя, като проследи с ококорени очи широката съзерцателна усмивка и жестове, които правеше с ръце. Но все същата фантазия издига в своя игрив полет и старицата, и любопитните минувачи, и смеещото се момиченце, и селяните, които вечерят тук на лодките си, задръстили Фонтанка (да речем, че по това време нашият герой минава по нея), затъкава палаво като муха в паяжина всички и всичко в своята канава и с новата придобивка чудакът влиза вече в приятната си бърлога, сяда вече да обядва, отдавна се е наобядвал вече и се опомня едва когато замислената и вечно печална Матрьона, която му прислужва, е прибрала вече всичко от масата и му подава лулата; опомня се и се чуди, че вече се е наобядвал, без обаче да забележи как е станало това. В стаята е тъмно; в душата му е пусто и тъжно; цялото царство на мечтите се е рушило около него, рушило се е без следа, без шум и трясък, отлетяло е като сън, а той сам не помни какво е сънувал. Но някакво неясно чувство, от което леко тръпнат, и се вълнуват гърдите му, някакво ново желание съблазнително гъделичка и дразни неговата фантазия и незабелязано събира цял рояк нови призраци. В малката стая цари тишина; уединение и леност галят въображението; то се възпламенява леко, леко закипява, като водата в кафеничето на старата Матрьона, която спокойно шета тук, в кухнята, като вари своето кафенце. Ето въображението вече леко клокочи, ето вече и книгата, взета без цел и наслука, пада от ръцете на моя мечтател, прочетена едва до трета страница. Въображението отново е настроено, възбудено и изведнъж пак нов свят, нов, очарователен живот блясва пред него в своята блестяща перспектива. Нов сън — ново щастие! Нова доза фина, сладострастна отрова! О, какво го интересува нашият действителен живот! Според неговия подкупен поглед ние с вас, Настенка, живеем така лениво, бавно, вяло; според него ние всички сме така недоволни от нашата съдба, така се измъчваме от нашия живот! Пък и право е, погледнете наистина как на пръв поглед всичко помежду ни е студено, мрачно, някак сърдито… „Горките!“ — мисли моят мечтател. Пък и не е чудно, че мисли така! Погледнете тия вълшебни призраци, които така очарователно, така капризно, така безбрежно и волно се редят пред него в такава вълшебна, жива картина, дето на пръв план, главно лице, разбира се, е сам той, нашият мечтател със скъпата си особа. Погледнете какви разнообразни приключения, какъв безкраен рояк възторжени блянове. Ще попитате може би за какво мечтае? Трябва ли да се пита! Ами че за всичко… за ролята на поета, отначало непризнат, а след това увенчан със слава; за дружба с Хофман; Вартоломеевата нощ, Диана Вернон, героична роля при превземането на Казан от Иван Василевич, Клара Мовбрай, Евфия Денс, събора на прелатите и Хус пред тях, възкресението на мъртъвците в Роберт (помните ли музиката, мирише на гробище!), Мина и Бренда, сражението при Березина, четенето на поема у графиня В. Д., Дантон, Клеопатра ei suoi amanti 1 1 И нейните любовници (ит.) , къщица в Коломна, свое кътче, а до теб — милото създание, което ви слуша през зимна вечер с отворена устица и очички, както вие ме слушате сега, мое малко ангелче… Не, Настенка, какво го интересува, какво го интересува него, сладострастния ленивец, тоя живот, който ние с вас така много желаем? Той си мисли, че това е беден, жалък живот, без да подозира, че и за него ще удари може би някога тъжният час, когато ще отдаде всичките си фантастични години за един миг от тоя жалък живот и при това не за радост, нито за щастие ще го отдаде и не ще поиска да избира в тоя час на тъга, разкаяние и неканена мъка. Но докато още не е настъпило то, това страшно време — той нищо не желае, защото стои над желанията, защото има всичко, защото е преситен, защото сам е художник на своя живот и го твори всеки час по нова прищявка. А така лесно, така естествено се създава тоя приказен, фантастичен свят! Като че всичко това всъщност не е призрак! Наистина понякога е готов да вярва, че целият тоя живот не е възбуда на чувствата, не е мираж, не е измама на въображението, а че това всъщност е нещо действително, истинско, съществуващо! А защо, кажете, Настенка, защо в такива минути духът се смущава? Защо от някакво вълшебство, по някаква незнайна прищявка пулсът се ускорява, бликват сълзи на очите на мечтателя, горят неговите бледи, овлажнени бузи и такава непреодолима радост изпълва цялото му същество? Защо цели безсънни нощи минават като един миг в неизчерпаемо веселие и щастие и когато през прозореца зората блесне с розов лъч и освети мрачната стая със своята съмнителна фантастична светлина, както става у нас, в Петербург, нашият мечтател, морен, измъчен, се хвърля на леглото и заспива цял във възторжени тръпки от своя болезнено потресен дух и с такава мъчително-сладка болка в сърцето? Да, Настенка, ще се измамиш и неволно, без да искаш, ще повярваш, че същинска, истинска страст вълнува душата му, неволно ще повярваш, че има нещо живо, осезаемо в неговите безплътни блянове! А виж каква измама — ето например любовта с цялата неизчерпаема радост, с всичките си томителни мъки е слязла в гърдите му… Погледнете го само и ще се убедите! Вярвате ли, като го гледате, мила Настенка, че наистина той никога не е познавал оная, която много е обичал в своята екзалтирана мечта? Та нима той я е виждал само в прелъстителни призраци и само му се е присънвала тая страст? Нима наистина те не са минали ръка за ръка толкова години от живота си — сами, заедно, презрели целия свят и съединили всеки своя свят, своя живот с живота на другия? Нима в късен час, час на раздяла, тя не е лежала — разплакана и страдаща на гърдите му, без да чува бурята, разиграла се под суровото небе, без да чува вятъра, който откъсвал и отнасял сълзите от черните й мигли? Нима всичко това е било мечта — и тоя парк, печален, изоставен и див, с пътечки, обрасли с мъх, самотен и мрачен, където те така често са ходили двама, надявали са се, тъгували, обичали, обичали са се един друг толкова дълго, „толкова дълго и нежно“! И тази странна, прастара къща, дето тя е живяла толкова време самотно и тъжно със стария си, навъсен мъж, вечно мълчалив и жлъчен, който ги е плашел, тях, плахите като деца, унило и боязливо крили един от друг любовта си? Как са се мъчили, как са се бояли, колко невинна и чиста била любовта им и колко (ами така е, Настенка) лоши били хората! Но боже мой, та нима не е тя, която той е срещнал после, далеч от бреговете на своята родина, под чуждо небе, южно и жарко в дивния вечен град, сред блясъка на бала, сред гърмящата музика, в палат (непременно в палат), потънал в море от светлини, на тоя балкон, обвит в мирти и рози, дето тя, щом го позна, така бързо свали маската си и пошепна: „Аз съм свободна“, затрепери, хвърли се в прегръдките му и извиквайки от възторг, и притиснати един до друг, те в един миг забравиха и тъгата, и раздялата, и всички мъчения, и тъжния дом, и стареца, и мрачния парк в далечната родина, и пейката, на която с последна, страстна целувка тя се беше отскубнала от изтръпналите му в отчаяна мъка прегръдки… О, съгласете се, Настенка, че ще трепнеш, ще се смутиш и изчервиш като ученик, току-що пъхнал в джоба си открадната от съседната градина ябълка, когато някакъв дълъг, силен момък, веселяк и смешник, ваш незван приятел, отвори вратата ви и викне, сякаш нищо не е било: „А аз, братко, в момента се връщам от Павловск!“ Боже мой! Старият граф е умрял, настава неизказано щастие — пристигат хора от Павловск!