Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

— Тю, господи боже мой, какви предисловия! Какво ли още има да чуя!

— Ще чуете, Настенка (струва ми се, че никога няма да се уморя да ви наричам така), ще чуете, че в тия кътчета живеят странни хора — мечтатели. Мечтателят — ако трябва подробно определение за него — не е човек, а, знаете, някакво същество от среден род. Заселва се той най-често в някой непристъпен кът, сякаш се крие в него дори от дневната светлина, и завре ли се там, просто се сраства със своя кът като охлюв или поне много прилича в това отношение на онова интересно животно, което е и животно, и къща едновременно и се нарича костенурка. Как мислите, защо той така обича своите четири стени, боядисани непременно със зелена боя, опушени, мрачни и невъзможно пропити с тютюнев дим? Защо тоя смешен господин, когато идва да го навести някой от малкото му познати (а накрая става така, че познатите му все повече и повече намаляват), защо тоя смешен човек го посреща така смутено, с такова променено лице и толкова объркан, сякаш току-що е извършил между четирите стени престъпление, сякаш е фабрикувал фалшиви банкноти или някакви стихчета за изпращане на списание с анонимно писмо, в което се казва, че истинският поет вече е умрял и че неговият приятел смята за свещен дълг да публикуват стиховете му? Защо, кажете ми, Настенка, разговорът между тия двама души така не върви? Защо от устата на внезапно влезлия и озадачен приятел не се отронва нито смях, нито някоя шега, когато в други случаи той много обича и смеха, и шегите, и разговорите за прекрасния пол, и други весели теми? Та защо най-сетне тоя приятел, навярно неотдавнашен познат, още при първото посещение — защото в такъв случай второ вече няма да има, приятелят друг път няма да дойде, — защо самият приятел при всичкото си остроумие (ако, разбира се, го има) така се стеснява, така се вцепенява, като гледа промененото лице на домакина, който на свой ред вече съвсем загубва ума и дума и съвсем се оплита след исполински, но напразни усилия да изглади и оживи разговора, да покаже и той от своя страна, че познава етикета, да заговори също за прекрасния пол, та поне с тая покорност да се хареса на нещастния, попаднал не където трябва човек, който по погрешка му е дошъл на гости? Защо най-сетне гостът изведнъж взима шапката си и бързо си тръгва, спомнил си уж внезапно за някаква крайно неотложна работа, каквато всъщност никога не е имал, и освобождава ръката си от горещите ръкостискания на домакина, който се старае всякак да покаже разкаянието си и да поправи загубеното? Защо тръгналият си приятел, щом излезе от вратата, начаса се зарича никога повече да не идва при тоя чудак, макар че тоя чудак всъщност е едно чудесно момче, но същевременно никак не може да откаже на своето въображение една малка прищявка: да сравнява, макар и съвсем условно физиономията на своя неотдавнашен събеседник през цялото време на срещата с вида на онова нещастно котенце, което, хванато вероломно в плен от децата, намачкано, наплашено и жестоко обидено от тях, се е свряло най-после на тъмно под стола и там цял час на свобода е принудено да се ежи, да фучи и да мие с двете лапи пострадалата си муцунка и още дълго след това враждебно да гледа природата и живота, и дори оня пай от господарския обед, запазен специално за него от състрадателната икономка.

— Слушайте — прекъсна ме Настенка, която през всичкото време ме слушаше учудено, с отворени очи и устица, — слушайте: аз просто не зная защо е станало всичко това и защо тъкмо вие ми предлагате такива смешни въпроси; но в едно съм сигурна, че всички тия приключения от начало до край са се случили непременно с вас.

— Без съмнение — отвърнах аз с най-сериозна физиономия.

— Е, щом е без съмнение, тогава продължавайте — отвърна Настенка, — защото много ми се ще да зная как ще свърши всичко това.

— Вие искате да знаете, Настенка, какво е вършил в своя кът нашият герой или по-точно аз, защото героят на цялата история съм аз, моята скромна особа; искате да знаете защо така се изплаших, защо загубих ума и дума през целия ден от неочакваното посещение на моя приятел? Искате да знаете защо толкова се стреснах, защо така се изчервих, когато се отвори вратата на стаята ми, защо не съумях да приема госта си и така позорно загинах под тежестта на собственото си гостоприемство?

— Ами да, да! — отвърна Настенка. — Точно така! Слушайте: вие разказвате прекрасно, но не може ли да разказвате някак не толкова прекрасно? Защото говорите, сякаш четете книга.