Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

Свършил с патетичните си възгласи, аз патетично замълчах. Помня, че ужасно ми се искаше някак пряко сила да се разсмея, защото чувствувах вече, че в мен се е събудило някакво враждебно дяволче, че почвах вече да се задушавам, да потреперва брадичката ми и че все повече и повече очите ми овлажняваха… Очаквах, че Настенка, която ме слушаше, отворила широко умните си очички, ще се закиска с целия си детски, неудържимо весел смях и вече се разкайвах, че съм отишъл много далеч, че напразно разказах онова, което отдавна вече бе накипяло в сърцето ми и за което можех да говоря като по книга, защото отдавна вече бях приготвил присъдата над самия себе си и сега не се сдържах да не я прочета, нека си призная, без да очаквам, че ще ме разберат; но за мое учудване тя помълча, след малко леко стисна ръката ми и с някакво плахо съчувствие попита:

— Нима наистина така сте прекарали целия си живот?

— Целия си живот, Настенка — отвърнах аз, — целия си живот и, струва ми се, така и ще свърша!

— Не, това не бива — каза тя неспокойно, — това няма да стане; май че и аз така ще прекарам целия си живот край баба. Слушайте, знаете ли, че съвсем не е хубаво да се живее така?

— Зная, Настенка, зная! — извиках аз, без да сдържам повече чувството си. — И зная повече от всеки друг път, че напразно съм загубил всичките си най-хубави години! Сега зная това и чувствувам по-голяма болка от едно такова съзнание, защото сам бог ми изпрати вас, моя добър ангел, за да ми каже това и да го докаже. Сега, когато седя до вас и говоря с вас, вече се страхувам да помисля за бъдещето, защото това бъдеще е пак самота, пак такъв задушен, ненужен живот; и за какво ще мечтая, когато вече наяве бях така щастлив край вас! О, бъдете благословена, мила девойко, задето не ме отхвърлихте от първия път, задето мога вече да кажа, че съм живял поне две вечери в своя живот!

— Ох, не, не! — извика Настенка и сълзици заблестяха на очите й. — Не, така не ще бъде вече; ние така няма да се разделим! Какво са две вечери!

— Ох, Настенка, Настенка! Знаете ли колко за дълго ме помирихте със самия мен? Знаете ли, че сега вече няма да мисля така лошо за себе си, както съм мислел в други минути? Знаете ли, че може би вече няма да тъгувам за това, че съм извършил престъпление и грях в живота си, защото такъв живот е престъпление и грях? И не мислете, че съм преувеличавал нещо пред вас, за бога, не мислете така, Настенка, защото понякога ме налягат минути на такава мъка, такава мъка… Защото в такива минути почва вече да ми се струва, че никога не съм в състояние да почна да живея истински живот; защото ми се струваше вече, че съм загубил всякакъв такт, всякакъв усет за настоящето, за действителното; защото най-сетне аз се проклинах сам; защото след моите фантастични нощи ме нападат вече минути на отрезвяване, които са ужасни! При това чуваш как около теб гърми и се върти в жизнения вихър човешката тълпа, чуваш, виждаш как живеят хората — живеят наяве, виждаш, че животът за тях не е забранен, че техният живот няма да отлети като сън, като видение, че техният живот вечно се обновява, вечно е млад и нито един час от него не прилича на друг, докато пък скръбна и до баналност еднообразна е плашливата фантазия, робиня на сянката, на идеята, робиня на първия облак, който внезапно ще забули слънцето и ще се свие от мъка истинското петербургско сърце, което така много цени своето слънце — а в мъката каква фантазия! Чувствуваш, че тя най-сетне се уморява, изтощава се във вечно напрежение тая неизтощима фантазия, защото вече възмъжаваш, изживяваш предишните си идеали: те се разбиват на прах, на отломъци; а ако няма друг живот, тогава трябва да го строиш от тия отломъци. А при това душата търси и иска нещо друго! И напразно мечтателят се рови като в пепел в старите си мечти и търси в тая пепел поне някаква искрица, за да я раздуха, да стопли с накладения отново огън изстиналото си сърце и отново да възкреси в него всичко, което преди е било така мило, което е трогвало душата, карало е кръвта да кипи, изтръгвало е сълзи от очите и така разкошно е мамело! Знаете ли, Настенка, докъде стигнах? Знаете ли, че съм принуден вече да правя помен на своите чувства, помен на това, което преди ми беше така мило, но което всъщност никога не е било — защото тоя помен се прави все за същите глупави, безплътни мечти, — и да правя това, защото и тия глупави мечти ги няма, защото няма с какво да ги изживееш! Нали и мечтите се изживяват! Знаете ли, че сега аз обичам да си припомня и да посетя в известен час ония места, където някога посвоему съм бил щастлив, обичам да изградя своето настояще в хармония с вече безвъзвратното минало и често бродя като сянка, без нужда и цел, унило и тъжно из петербургските улици и улички. Какви спомени! Спомняш си например, че ето тук точно преди една година, точно по това време, в същия час, по същия тротоар си бродил също така самотно, също така унило както сега! Спомняш си, че и тогава мечтите бяха тъжни и макар че и преди не беше по-хубаво, но все някак чувствуваш, че сякаш се е живяло по-леко и по-спокойно, че не е имало тия черни мисли, които сега неотстъпно те преследват; че не е имало тия угризения на съвестта, угризения мрачни, тежки, които нито денем, нито нощем ти дават сега покой. И се питаш: къде са твоите мечти? И клатиш глава и казваш: колко бързо отлитат годините! И пак се питаш: какво направи с годините си? Къде погреба най-хубавото си време? Живял ли си, или не? Внимавай, казваш си, внимавай как в живота става студено. Ще минат години и след тях ще настъпи мрачна самота, ще пристигне с патерица треперещата старост, а след тях — мъката и унинието. Ще побледнее твоят фантастичен свят, ще замрат, ще увехнат мечтите ти и ще окапят като пожълтелите листа от дърветата… О, Настенка, тъжно ще бъде да останеш сам, съвсем сам и дори да нямаш за какво да пожалиш — за нищо, съвсем за нищо… защото всичко, което си загубил, всичко това, всичко е било нищо, една глупава кръгла нула, било е само една мечта!