Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

— И какво го направихте?

— Там е лошото, че не помня! Занизаха се тогава други сънища и не зная какво стана с него. Но това бе хубав сън.

— Май че е прието сънищата да се обясняват обратно — забелязах аз и веднага се разкаях за думите си. Лицето на Фьодор Михайлович бързо се промени, сякаш погасна.

— Значи, мислите, че няма да ми се случи нищо хубаво? Че това е само празна надежда? — тъжно възкликна той.

— Аз не зная да разгадавам сънищата, а и ни най-малко не вярвам в тях — отвърнах.

Беше ми много мъчно, че бодрото му настроение изчезна и се стараех да го развеселя. На въпроса какво сънувам аз, разказах сънищата си в комична форма.

— Най-често сънувам някогашната ни директорка на гимназията, величествена дама със старомодни букли на сколуфите, и тя все ме кастри за нещо. Присънва ми се също така червеникавият котарак, който веднъж скочи върху мене от оградата на нашата градина и с това страшно ме изплаши.

— Ах вие, дете, дете! — повтаряше Фьодор Михайлович, като се смееше и ме поглеждаше ласкаво. — Виж какво сънувате! Е, ами весело ли ви беше на имения ден на вашата кръстница? — попита ме той.

— Много. След обяда по-възрастните седнаха да играят карти, а ние, младите, се събрахме в кабинета на домакина и цялата вечер оживено бъбрихме. Там имаше двама твърде мили и весели студенти.

Фьодор Михайлович пак помръкна. Бях смаяна колко бързо се менеше този път настроението му. Понеже не знаех признаците на епилепсията, помислих си да не би това променливо настроение да предвещава наближаващ припадък и ме достраша…

Отдавна вече ни бе станало обичай, когато дойда да стенографирам, Фьодор Михайлович да ми разказва какво е правил и къде е бил през времето, в което не сме се виждали. Побързах да го попитам с какво се е занимавал през последните дни.

— Замислях нов роман — отвърна той.

— Що думате! Интересен роман ли?

— За мене е много интересен; само че на — не мога да стъкмя края на романа. Тук се замеси психологията на една млада девойка. Да бях в Москва, щях да попитам племенницата си Сонечка, но нищо, сета ще се обърна за помощ към вас.

С гордост се приготвих да „помагам“ на талантливия писател.

— А какъв е героят на вашия роман?

— Художник, вече не млад човек — е, с една дума, на моите години.

— Разкажете, разкажете, моля ви се — помолих аз, силно заинтересувана от новия роман.

И ето, в отговор на молбата ми потече блестяща импровизация. Никога — нито преди, нито след туй — не съм чувала от Фьодор Михайлович такъв вдъхновен разказ както тогава. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-ясно ми ставаше, че разказва собствения си живот, като променя само лицата и обстоятелствата. Тук се разкриваше всичко, което ми бе разправял по-рано накратко, откъслечно. Сега подробният последователен разказ ми обясни много неща в отношенията с покойната му жена и роднините.

В новия роман имаше също сурово детство, ранна загуба на любимия баща, някакви фатални обстоятелства (тежка болест), които откъснали художника за десетина години от живота и любимото изкуство. Тук имаше и връщане към живота (оздравяване на художника), среща с жената, която той обикнал; мъки, причинени му от тази любов, смърт на съпругата и на близки хора (любима сестра), бедност, дългове…

Душевното състояние на героя, неговата самотност, разочарованието му от близки хора, жаждата за нов живот, потребността да обича, страстното желание отново да намери щастие бяха тъй живо и талантливо описани, че явно бяха изстрадани от самия автор, а не само плод на неговата художествена фантазия.

За характеризиране на героя си Фьодор Михайлович не пожали тъмните краски. Според думите му героят беше предивременно състарен човек, болен от неизлечима болест (парализа на ръката), мрачен, подозрителен; наистина с нежно сърце, ала неумеещ да разкрива чувствата си; като художник може би талантлив, но несретник, не смогнал нито веднъж в живота си да въплъти своите идеи във формите, за които е мечтал, и вечно изтерзан от това.

Съзряла в героя на романа самия Фьодор Михайлович, не можах да се сдържа да не го прекъсна с думите:

— Но защо, Фьодор Михайлович, толкова сте онеправдали вашия герой?

— Виждам, той не ви е симпатичен.

— Напротив, много ми е симпатичен. Има прекрасно сърце. Помислете си — колко злочестини са го сполетели и колко безропотно ги е понесъл! Та друг, изпитал толкова мъка в живота си, навярно би се озлобил, а вашият герой все още обича хората и им се притича на помощ. Не, вие сте съвсем несправедлив към него.