Фьодор Достоевски - Бели нощи (Сантиментален роман)

— Не, сигурен съм, че този път не се лъжа — вече сериозно ми каза той на прощаване.

В непрестанна обща работа по написването на романа и в други грижи зимата мина за нас бързо и дойде февруари 1868 година, когато именно се случи толкова желаното и изпълнило ни с тревоги събитие.

В началото на годината времето в Женева беше прекрасно, ала в средата на февруари отведнъж настана обрат и почнаха всекидневни бури. Внезапната промяна на времето както винаги повлия възбудително на нервите на Фьодор Михайлович и за кратко време той получи два епилептични пристъпа. Вторият, много силен, го срази през нощта срещу 20 февруари и той така изгуби сили, че когато на сутринта стана, едва се държеше на краката си. Денят мина неспокойно за него и понеже виждах, че е толкова отпаднал, придумах го да си легне по-рано и в седем часа той заспа. Не бе минало и един час, откак се прибра да спи, когато почувствувах болка, отпърво слаба, но от час на час усилваща се. Тъй като болките бяха особени, разбрах, че настъпва раждането. Търпях болките около три часа, но накрая взех да се страхувам, че ще остана без помощ, и колкото и да ми бе жал да тревожа болния си мъж, реших да го събудя. И ето — лекичко го докоснах по рамото. Фьодор Михайлович бързо вдигна глава от възглавницата и попита:

— Какво ти е, Анечка?

— Май че почна, много се мъча! — отвърнах аз.

— Колко ми е жал за тебе, мила моя! — издума с най-състрадателен глас мъжът ми, ала ненадейно главата му клюмна върху възглавницата и той мигновено заспа. Неговата искрена нежност, както и абсолютната му безпомощност ме трогнаха неизмеримо. Разбрах, че Фьодор Михайлович е в такова състояние, че не може да отиде за sage-femme 2 2 Акушерка (фр.) и че ако не го оставя да подкрепи разстроените си нерви с продължителен сън, може да предизвикам нов припадък. Хазяите както винаги не бяха вкъщи (те прекарваха всяка нощ до сутринта в някакъв клуб), а да се обърна към слугинята, нямаше смисъл. За щастие болките постихнаха и аз реших да търпя, колкото мога. Но каква ужасна нощ изкарах тогава: дърветата, които ограждаха църквата, страшно шумяха, вятър и дъжд хлопаха по прозорците, вън цареше дълбок мрак. Няма да крия, угнетяваше ме съзнанието за пълна самотност и безпомощност. Колко мъчно ми беше, че в такива тежки часове от живота ми около мене нямаше никой от близките ми роднини, а единственият ми закрилник-покровител — мъжът ми — сам бе в безпомощно състояние. Започнах да се моля горещо и молитвата подкрепи чезнещите ми сили.

До сутринта болките се усилиха и към седем часа реших да събудя Фьодор Михайлович. Той се пробуди много по-укрепнал. Като разбра, че съм се мъчила цяла нощ, ужасно се изплаши, укори ме, че не съм го вдигнала по-рано, в миг се облече и хукна към m-me Barraud. Там дълго звънил, докато му отворят, но слугинята не искала да събуди господарката си, като казала, че тя току-що се е върнала от гости. Тогава Фьодор Михайлович се заканил, че ще продължава да звъни или ще изпотроши стъклата. Събудили госпожата и след един час мъжът ми я доведе. Трябваше да изслушам от нея мъмрене за много неща, които поради незнание бях направила, и тя ме увери, че непредпазливостта ми щяла да забави процеса на раждането. Увери ме и в това, че то щяло да настъпи най-рано след седем-осем часа и обеща да дойде тогава. Фьодор Михайлович отиде да доведе garde-malada 3 3 Болногледачка (фр.) и ние с него в голям страх и униние зачакахме какво ще стане по-нататък. В обещания час m-me Barraud не дойде и мъжът ми пак тръгна да я търси. Оказало се, че била заминала на обед у приятели, някъде при гарата. Фьодор Михайлович отишъл на дадения адрес и настоял тя да дойде да види в какво положение съм. Според нея положението не било много добро и освобождаването от бременност можело да се очаква чак късно вечерта. След като ми даде някои съвети, тя отиде да обядва; аз продължавах да се мъча, а Фьодор Михайлович се терзаеше, като ме гледаше. След девет часа той не можа да издържи и отиде за m-me Barraud у нейните приятели, намерил я да играе семейно лото и заявил, че аз страшно се мъча и че ако тя не дойде и не стои неотлъчно до леглото ми, той ще помоли лекаря да му посочи друга акушерка, която ще се отнася по-внимателно към своите задължения. Заплахата подействувала. M-me Barraud явно беше недоволна, че сме я откъснали от интересната игра, и ми каза това, като повтори няколко пъти: „Oh, ces russes, ces russes!!!“ 4 4 О, тези руси, тези руси!!! (фр.)

За да я утеши, Фьодор Михайлович накупи най-различни мезета, сладкиши и вина и й сервира чудесна вечеря. Аз бях много доволна, че тичането за акушерката, излизането по магазините и сервирането на гощавката поне за малко отклоняха болезненото му внимание към моето положение. Освен от обичайните мъки при акта на раждането страдах и от това, че гледката на тези мъки влияеше на съсипания от скорошните припадъци Фьодор Михайлович. Лицето му изразяваше такава болка, такова отчаяние, от време на време го виждах да ридае и самата аз почнах да се страхувам, да не би да се намирам пред прага на смъртта и като си спомням моите тогавашни мисли и чувства, трябва да кажа, че жалех не толкова себе си, колкото моя клет съпруг, за когото смъртта ми би могла да бъде катастрофа. Съзнавах тогава колко много жарки надежди и упования възлагаше скъпият ми съпруг на мене и нашето бъдно дете. Внезапното рухване на тези надежди при пламенния и несдържан характер на Фьодор Михайлович можеше да бъде гибелно за него. Може би тази моя тревога за мъжа ми и вълнението забавяха процеса на раждането: така заключи и m-me Barraud и най-сетне забрани на мъжа ми да влиза в моята стая, като го уверяваше, че отчаяният му вид ме разстройва. Фьодор Михайлович се покори, но аз почнах още повече да се тревожа и когато мъките стихваха, молех било акушерката, било garde-malade да погледнат какво прави мъжът ми. Те ми съобщаваха ту че стоял на колене и се молел, ту че седял дълбоко замислен, скрил лице в ръцете си. Мъките ми от час на час се увеличаваха; понякога губех съзнание и когато идвах на себе си и виждах вперени в мене черните очи на непознатата ми garde-malade, плашех се и не разбирах къде се намирам и какво става с мене. Най-после към пет часа през нощта срещу 22 февруари (нов стил) мъките ми свършиха и се роди нашата Соня. Фьодор Михайлович ми е разправял по-късно, че през цялото време се е молил за мене и внезапно сред моите стонове му се счул някакъв странен, сякаш детски вик. Той не повярвал на ушите си, но когато детският вик се повторил разбрал, че детето се е родило и извън себе си от радост скочил на нозе, втурнал се към заключената с куката врата — тласнал я силно, строполил се на колене до леглото и зацелувал ръцете ми. Аз също бях неимоверно щастлива, че мъките ми свършиха. Двамата бяхме така потресени, че в първите пет-десет минути не знаехме какво е детето; чухме, че едната от присъствуващите дами каза: „Un garçon, n’est-ce pas?“ 5 5 Момче, нали? (фр.) , а другата отвърна: „Fillette, une adorable fillette!“ 6 6 Момиченце, прелестно момиченце! (фр.) . Ала и за мене, и за мъжа ми бе еднакво радостно — каквото и да се е родило — толкова щастливи бяхме и двамата, че се сбъдна мечтата ни, че дойде на божия свят ново същество, нашата първа рожба!